Росс Макдональд - Подвижна мишена

— Не можете да стигнете до долу с колата. Пътят е много изровен.

— Мислех, че не сте слизали.

— Вярно е. Не съм ходила там от миналата седмица. Тогава слязохме с Еди да огледаме мястото. Сампсън се намира в една от стаичките откъм страната на мъжките съблекални.

— Да се надяваме, че все още е там.

Извадих ключа от стартера и излязох от колата. По-надолу пътят се превръщаше в тясна неравна пътека с изровени краища. Дървената платформа на сградата беше просъхнала, а пукнатините между дъските бяха запълнени с израснала трева. Високо под стрехата се мержелееха малки прозорчета, които бяха тъмни.

Насочих лъча на фенерчето към двойната врата в средата на сградата и видях отгоре им изписани думите: „Мъже“ и „Жени“. Вратата, която водеше към мъжкото отделение, беше полуотворена. Събрах смелост и я отворих широко. Вътрешността изглеждаше пуста, сякаш отдавна никой не беше влизал. Единственият шум наоколо идваше от разбиващите се вълни на плажа.

Нямаше и следа от Сампсън, нямаше следа и от Грейвс. Погледнах часовника си, който показваше седем без четвърт. Беше изминал повече от час след обаждането ми на Грейвс. Той бе имал достатъчно време, за да измине четиридесет и петте мили от Кабрильо каньон дотук. Чудех се какво ли се е случило с него и с шерифа.

Насочих светлината към пода, който беше посипан с навят от ветровете пясък. Срещу мене се издигаше една шперплатова преградна стена, в която имаше редица от врати. Запътих се към тях. Движението зад гърба ми беше светкавично и нямах време да реагирам. „Засада“ беше думата, която проблесна в съзнанието ми, преди да се строполя на пода.

„Мухльо“ беше първата дума, която формулирах, когато отново дойдох в съзнание. В лицето ми се беше вперило огромното око на електрически фенер, което ме гледаше като призрачното око на съвестта ми. Първото ми желание беше да скоча и да се съпротивлявам. Дълбокият глас на Албърт Грейвс го отклони.

— Какво е станало с теб?

— Махни този фенер! — Лъчът пронизваше очите ми като кама, а острието й излизаше от другия край на главата ми.

Той изгаси светлината и коленичи до мен.

— Можеш ли да се изправиш, Лу?

— Да — отвърнах и останах да лежа на пода. — Забави се.

— Не можах да открия мястото в тъмнината.

— А къде е шерифът? И него ли не можа да откриеш?

— Беше излязъл по работа да откара някакъв параноик в болницата. Оставих му съобщение къде да ме намери и да доведе лекар. Не исках да губя време.

— По всичко обаче личи, че си закъснял.

— Мислех, че се сещам за мястото, но май съм го подминал в тъмнината. Бях стигнал почти до Буенависта, когато разбрах, че съм се объркал. Върнах се обратно и така няколко пъти, докато го налучкам.

— Не видя ли колата ми горе на пътя?

— Къде горе?

Изправих се и седнах. Болката в главата ми пулсираше в такта на махало на часовник.

— Горе, близо до кръстовището.

Попипах джоба си. Ключовете от колата бяха в него.

— Сигурен ли си. Не са взели ключовете от колата ми.

— Колата ти я няма горе, Лу. Кои са тези те?

— Бети Фрайли и този, който ме удари. Бандата е имала и четвърти член, който е пазел Сампсън. — После му разказах как се бях добрал дотук.

— Идеята ти да я оставиш сама в колата не е била особено добра.

— Ако човек претърпи три пердаха за едно денонощие като мен, едва ли ще може да разсъждава логично.

Изправих се на крака и открих, че с усилие стоях прав. Грейвс ми предложи рамото си. В отговор се подпрях на стената.

Той вдигна фенера.

— Дай да погледна главата ти? — Под светлината на фенера лицето му изглеждаше загрижено. Видя ми се стар и отпуснат.

— После — казах аз.

Взех моя фенер и се насочих към редицата врати. Зад втората от тях чакаше Сампсън, пълен възрастен мъж, отпуснат върху една пейка до задната стена на тясното помещение. Главата му беше заклещена в ръба между двете стени. Отворените му очи бяха пълни с кръв.

Грейвс се втурна зад мен в стаята и промълви:

— Господи!

Дадох му да държи фенера и се наведох над тялото на Сампсън. Китките на ръцете му и глезените бяха вързани с едно и също въже, чийто край бе омотан за една скоба в стената отгоре. Другият край на въжето беше усукан около врата и вързан в голям възел под лявото му ухо. Зениците на зачервените очни ябълки гледаха в две различни посоки. Имаше нещо патетично в подаващите се изпод крачолите на панталона карирани чорапи, в които бяха обути дебелите мъртви глезени.

Грейвс шумно въздъхна.