Росс Макдональд - Подвижна мишена

— Мъртъв ли е?

— Да — почувствах смъртна умора, последвана от апатия. — Сигурно е бил още жив, когато пристигнах. Колко ли време съм бил в безсъзнание?

— Сега е седем и петнадесет.

— Когато влязох, беше седем без петнадесет. Имат половин час преднина. Трябва да тръгваме!

— А Сампсън така ли ще го оставим.

— Да. Полицията би предпочела да не пипаме тялото. Оставихме го да лежи в тъмнината. Мобилизирах последните си сили, за да успея да се изкача до шосето. Колата ми я нямаше. Тази на Грейвс ни чакаше от другата страна на кръстопътя.

— Сега накъде? — попита той, след като седна зад волана.

— Към Буенависта. Трябва да уведомим патрулите по магистралата.

Погледнах в портфейла ми, като си мислех, че ключът от гардероба ще липсва. Той обаче беше непокътнат, пъхнат в отделението за документи. Този, който ме беше ударил, явно не беше имал време да се консултира с Бети. Може би двамата бяха решили да избягат и да зарежат парите. Това обаче не изглеждаше много правдоподобно.

Когато навлязохме в града, помолих Грейвс да ме остави на автобусната спирка.

— Защо?

Обясних му и добавих:

— Ако парите наистина са тук, те могат да се върнат, за да ги приберат. Ако вече ги няма, значи са минали оттук и са разбили ключалката. Иди да уведомиш патрула и ела да ме вземеш.

Той ме остави пред спирката. Когато стигнах до голямата стъклена врата, спрях, за да огледам помещението. Трима-четирима мъже в пуловери се бяха отпуснали върху изподрасканите пейки и четяха вестници. Няколко по-възрастни мъже, които флуоресцентното осветление състаряваше още повече, стояха прави и оживено разговаряха. В единия ъгъл се беше разположило едно семейство мексиканци — баща, майка и няколко деца, които, взети заедно, правеха цял един футболен отбор. Пред гишето за билети се кипреше някакъв пъпчив пубертет, издокаран в пъстра хавайска риза. Вляво имаше щанд за закуски, а зад него една пълна блондинка, облечена в униформата на заведението. До стената отдясно беше разположена редицата с гардеробите.

У никой от пребиваващите в чакалнята не личеше някакво напрежение. Всички те чакаха обичайните неща: вечеря, поредния автобус, да дойде събота вечер, да получат чек или да дочакат смъртта спокойно в леглото си.

Бутнах стъклената врата и се насочих към редицата с гардеробите. Номерът на този, който търсех, беше отбелязан върху ключа: двадесет и осем. Докато завъртах ключа в ключалката, хвърлих един поглед на помещението. Очите на жената зад щанда за закуски ме гледаха с непресторено безразличие. Никой от останалите не се интересуваше от мен.

В гардероба имаше една червена плажна чанта. Докато я измъквах, усетих шумоленето отвътре. Приседнах на най-близката свободна пейка и проверих съдържанието й. Завитият в кафява хартия пакет беше разкъсан от единия край. С върха на пръстите си можах да усетя крайчетата на твърдите новички банкноти.

Пъхнах чантата под мишница, отидох до щанда със закуски и поръчах кафе.

— Знаете ли, че има кръв по ризата ви? — попита блондинката.

— Да. Обикновено я нося такава.

Тя ме изгледа и сякаш се усъмни в платежоспособността ми. Едва сдържах жеста да извадя една банкнота от сто долара и й подхвърлих няколко монети. Тя сипа кафето ми в голяма бяла чаша.

Докато си пиех кафето, наблюдавах вратата с ръка, готова да посегне за пистолета. Електрическият часовник над гишето за билети едва-едва отмерваше секундите. Отвън пристигна автобус и предизвика известно раздвижване сред чакащите. Часовникът ми предъвкваше всяка минута по шестдесет пъти, преди да помести голямата си стрелка. Към осем без десет вече бях изгубил всякаква надежда. Явно се бяха отказали от парите и бяха решили да заминат.

На вратата се появи Грейвс, който сякаш имаше да ми казва нещо. Оставих чашата на бара и излязох навън. Колата му чакаше на улицата.

— Преди малко са катастрофирали с колата ти — ми каза той. — Станало е на около петнадесет мили на север оттук.

— Успели ли са да избягат?

— Изглежда, че единият се е изплъзнал. Жената на име Фрайли е мъртва.

— Какво е станало с партньора й.

— В полицията не казват нищо. Получили са съобщение по радиото.

Изминахме разстоянието до катастрофата за по-малко от петнадесет минути. На мястото се бяха струпали няколко коли, а наоколо се суетяха човешки фигури. Грейвс сигнализира на един полицай, който се опитваше да отблъсне тълпата.

Когато слязох от колата на Грейвс, насочих поглед напред, докъдето стигаше светлината от прожекторите. Колата ми беше там със забита предна част в крайпътния склон. Затичах се и започнах да си пробивам път с лакти през тълпата, заобиколила колата ми.