Росс Макдональд - Подвижна мишена

— Какво е то? Надявам се, че е нещо добро. Разказах му за затворения син камион, мургавите мъже, за Храма, за Трой, Еди и Клод.

— Трой е шефът на групата, в това съм сигурен. Останалите работят за него. Те осигуряват редовен нелегален канал за прехвърляне на имигранти от мексиканската граница до полетата на Бейкър Фийлд. Южният край според мен е някъде край Калексико.

— Да — каза Спанър. — Там границата може да бъде прекосена много лесно. Преди няколко месеца бях по тези места. Трябва само да се притича през телената ограда от едното шосе до другото.

— А там ги чака камионът на Трой. Храмът в Облаците е служил като приемателен пункт за нелегалните имигранти. Само един Господ знае колко души са минали оттам. Миналата нощ бяха дванадесет.

— Още ли са там?

— Би трябвало вече да са в Бейкърсфийлд, но ще ви бъде трудно да ги откриете. Ако обаче пипнете Клод, той може и да проговори.

— Боже Господи — изпъшка Спанър. — Ако прекарват по дванадесет души на ден, това прави триста и шестдесет месечно. Знаеш ли колко плаща един мексиканец, за да го прехвърлят нелегално?

— Не?

— Сто долара на парче. Този Трой трябва да е спечелил добри пари.

— Мръсни пари — рекох. — Да превозва като стадо нещастни индианци, да прибира спестяванията и да ги продава като евтина работна ръка.

Той странно ме погледна:

— Не забравяйте, че и те нарушават закона. Тях не ги преследваме, освен ако не са замесени в някакво престъпление. Просто ги откарваме до границата и ги пускаме да си вървят. Но Трой и бандата са нещо съвсем различно. Тяхната дейност е в разцвет от тридесет години насам.

— Прекрасно — рекох.

— Да знаете къде е свърталището му в Лос Анджелис?

— Притежава едно заведение „Дивото пиано“, но едва ли ще се появи там. Казах ви всичко, което знам.

Имаше две изключения: човекът, когото убих, и блондинката, която продължаваше и в този момент да чака Еди.

— Изглеждате ми на ниво — бавно отговори шерифът. — Може да забравите за арестуването. Но ако това е номер, ще си спомните отново за мен!

Не очаквах благодарност и за това не бях разочарован.

Паркирах колата си в алеята под евкалиптовите дървета. Прашната земя все още пазеше отпечатъците от гумите на камиона. Малко по-надолу по алеята, до една дървена ограда беше спрял зелен „Седан“, изпъстрен с петна от ръжда. Върху регистрационната карта, закрепена на кормилото, прочетох едно име: „Мисис Марсела Финч“.

Лунната светлина беше по-благосклонна към бялата къща. Под лъчите на обедното слънце тя беше грозна, овехтяла и порутена — мръсно петно, което загрозяваше гледката на синьото искрящо море. Всичко наоколо беше застинало, с изключение на океана и беглите пориви на вятъра в изсъхналата трева на склона. Попипах пистолета на кръста. Сухият прах заличаваше следите ми.

Почуках на вратата, която се оказа отворена и тревожно изскърца.

Един приглушен женски глас се обади:

— Кой е там?

Останах отвън и изчаках, в случай че тя имаше оръжие.

— Еди — прошепнах аз. Не ми беше лесно да заема името на мъртвеца, но нямах избор.

— Еди? — гласът прозвуча сподавено.

Чаках. Чух я да тътрузи крака по пода. Преди да зърна лицето й от мрачната стая, дясната й ръка сграбчи края на вратата. Лакът на ноктите й се лющеше и откриваше мръсотията под тях. Хванах ръката й.

— Еди! — Лицето, което се появи в образувалия се отвор, беше заслепено от слънцето и изглеждаше отчаяно и безнадеждно. След това очите примигнаха и видяха, че аз не бях Еди.

За изминалите дванадесет часа тя се беше състарила твърде бързо. Очите бяха подпухнали, устните напукани, а брадичката — провиснала, чакането на Еди беше изсмукало живота от тялото й. В следващия момент тя беше обхваната от истеричен бяс.

Ноктите й се впиха в ръката ми като нокти на папагал и самата тя изкряска като папагал:

— Мръсен лъжец!

Обвинението ме зашемети, но не беше, като да ме улучат с куршум. Сграбчих и другата й китка и я принудих да влезе обратно в къщата, като блъснах вратата с крак зад гърба си. Тя направи опит да ме изрита, а после и да ме ухапе по врата. Блъснах я върху леглото.

— Не искам да ти причинявам болка, Марси.

От отворената й уста проехтя писък, който премина в сухо хълцане. Тя се тръшна настрани и се зарови под завивките. Тялото й се тресеше от мъка. Стоях над нея и слушах сухото хълцане.

Стаята беше изпълнена със сивкава светлина, която проникваше през мръсните прозорци и се отразяваше в напуканите от дъждовете стени и овехтелите мебели. Върху капака на един радиограмофон бяха струпани кибритени клечки и пакет цигари. След малко тя седна, запали цигара и дълбоко дръпна. Пеньоарът й зееше широко отворен, сякаш провисналата й гръд не можеше да развълнува повече никого.