Росс Макдональд - Подвижна мишена

Бавно нагазих във водата, сложих маската на лицето си и заплувах. На около петдесет метра от брега се обърнах по гръб и поех дълбоко въздух през устата. Усещах главата си леко замаяна от постоянното люшкане на вълните и намаления приток на кислород. Високо над мен през замъгленото стъкло на маската небето сякаш се въртеше. Потопих се във водата, за да измия стъклото, изплувах и наново се спуснах към дъното.

Дъното беше покрито с фин бял пясък, който на места беше набразден от малки каменни рифове. Моите движения предизвикаха образуването на малки пясъчни облачета, които обаче не попречиха на видимостта. Кръстосах дъното в радиус от двадесет метра, но не открих нищо друго освен няколко големи охлюва, заклещени между скалите. Отблъснах се от дъното и се заизкачвах нагоре за глътка въздух.

Когато свалих маската, видях, че от ръба на носа ме наблюдаваше човек. Той се скри зад дървената преграда на решетката, но аз вече бях разпознал у него Тагърт. Поех няколко дълбоки глътки въздух и се гмурнах отново. Когато след малко излязох на повърхността, Тагърт беше изчезнал.

При третото гмурване най-сетне открих това, което търсех — една непокътната черна плоча, наполовина потънала в пясъка. Хванах я здраво под мишница и се отправих към брега. Влязох с нея под душа, като грижливо я измих и отстраних и най-малката частица пясък от лъскавата й повърхност.

Когато излязох от съблекалнята, Тагърт ме чакаше на верандата. Беше се изтегнал в един плетен стол с гръб към пътеката. Обут в меки памучни панталони и с бялата фланелка на гърба, той изглеждаше млад и загорял. Черната коса на малката му глава беше грижливо сресана.

Устата му се разтегли в момчешка усмивка, но очите му останаха непроницаеми.

— О, здравейте Арчър! Приятно ли беше плуването?

— Не беше зле, но водата е малко студена.

— Трябваше да използвате басейна. В него водата винаги е топла.

— Предпочитам океана. Човек никога не знае какво може да открие в него. Аз открих това.

Той погледна плочата в ръката ми, сякаш я виждаше за пръв път.

— Какво е това?

— Грамофонна плоча. Някой е отлепил етикета и я е хвърлил в морето. Питам се защо го е направил.

Той стана и се приближи към мен с една дълга и безшумна крачка.

— Я да видя.

— Не я докосвайте! Може да я счупите.

— Няма да я счупя.

Той протегна ръка. Аз се дръпнах встрани. Ръката му заграби въздух.

— Отдръпнете се! — казах аз.

— Дайте ми я, Арчър!

— Не смятам да го направя.

— Така или иначе, ще ви я взема.

— По-добре не се опитвайте — предупредих го аз. — В състояние съм да ви потроша кокалите, ако се наложи.

Той застина и за известно време само ме наблюдаваше. След това отново си възвърна ироничната усмивка. Момчешката му чаровност бавно се възстанови.

— Вие май се шегувате. И все пак съм любопитен да узная какво има на това проклето нещо.

— Аз също горя от нетърпение.

— Да я чуем тогава. Тук някъде имаше портативен грамофон. — Той отиде до масата, разположена в средата на верандата, и отвори една кутия.

— Аз ще я пусна — казах.

— Правилно, страхувате се да не я счупя.

Той седна отново на стола си и опъна крака.

Навих апарата и поставих плочата. Тагърт се усмихваше. Стоях прав и го наблюдавах в очакване да се издаде с някаква гримаса или движение. Но красивият младеж явно не се вписваше в моите представи за хора, изпаднали в паника. Той беше различен от всичките типажи, с които се бях сблъсквал.

Плочата провлачено заскърца. Чуха се звуци от самотно пиано, наполовина заглушавани от външни шумове. Три-четири банални акорда подхванаха мелодията. Дясната ръка на изпълнителя поддържаше ритъма им. Първоначалните акорди се усилваха и постепенно изпълниха цялото помещение. Музиката създаваше усещането за джунгла. Дясната ръка бясно удряше по клавишите, сякаш беше подплашено животно, което бягаше от нещо. То бягаше из изкуствената джунгла, преследвано от сянката на огромно чудовище.

— Харесва ли ви? — попита Тагърт.

— Донякъде. Ако пианото беше ударен инструмент, изпълнението щеше да бъде първокласно.

— Но точно това е интересното. То може да бъде и ударен инструмент, ако искате да го използвате като такъв.

Плочата свърши и аз изключих грамофона.

— Вие се интересувате от буги-вуги. Да знаете случайно кой е изпълнителят тук?

— Не знам със сигурност. Стилът прилича на този на Люкс Левис.

— Съмнявам се. Звучи повече като изпълнение на жена.