Росс Макдональд - Подвижна мишена

— Той притежава доста богата колекция — поясни Феликс.

Грейвс продължаваше да упорства.

— И все пак смятам, че трябва да хвърлим един поглед.

— Но не сега. Тагърт може и да е виновен, но няма да върнем Сампсън, ако слепешката се нахвърлим върху него. Ще го оставим да излезе и тогава аз ще ида да хвърля поглед на плочите му.

Грейвс се остави да го бутна отново върху стола. Той разтърка уморените си клепачи с пръсти.

— Този случай ме натопи в най-забърканата каша, за която някога съм могъл да мечтая — каза той.

— Така е. — Грейвс знаеше само половината от всичко. — Дадена ли е обща тревога за Сампсън?

Той отново отвори очи.

— От десет часа снощи. Съобщихме на патрулите по магистралите и ФБР, обадихме се и на всички полицейски участъци и местни шерифи от тук до Сан Диего.

— Не е зле отново да хванеш слушалката — казах аз — и да обявиш още една всеобща тревога. Този път за Бети Фрайли. Пусни я по цялото крайбрежие.

Той се усмихна иронично и издаде напред масивната си челюст.

— Това не влиза ли в категорията на действията, извършени слепешком?

— В конкретния случай така се налага. Ако не се доберем бързо до Бети Фрайли, ще ни изпреварят. Дуайт Трой я е взел на прицел.

Той въпросително ме погледна:

— Откъде знаеш всичко това, Лу?

— Сдобих се със сведенията по възможно най-трудния начин. Миналата нощ поговорих със самия Трой.

— Значи той е забъркан в тази работа.

— Вече е забъркан. Мисля, че иска стоте бона само за себе си и знае у кого са те в момента.

— В Бети Фрайли? — Той извади едно тефтерче от джоба си.

— Така предполагам. Черна коса, зелени очи, правилни черти, среден ръст, между двадесет и пет и тридесет години, известна склонност към кокаин, слаба, но добре сложена, дори красива. Издирва се по подозрение за участие в убийството на Еди Ласитър.

Той вдигна глава от бележките и остро ме изгледа:

— Това ново предположение ли е, Лу?

— Така да бъде. Ще предадеш ли съобщението?

— Незабавно.

Той стана и се насочи към килера.

— Не по този телефон, Бърт. Той е свързан с този във вилата на Тагърт.

Той се закова на място и се обърна със сянка на раздразнение върху лицето:

— Ти изглеждаш почти сигурен, че Тагърт е нашият човек.

— Ще те заболи ли сърцето, ако се окажа прав.

— В никакъв случай — каза той и се запъти към вратата. — Ще използвам телефона в кабинета.

Стоях и чаках във вестибюла в предната част на къщата, докато Феликс дойде да ми съобщи, че Тагърт закусва в кухнята. Той ме преведе зад постройката на гаражите до една пътечка, която се състоеше от малки каменни стъпала, изсечени в склона на хълма. Когато пред погледа ми изникна вилата за гости, Феликс ме остави да продължа сам.

Вилата представляваше едноетажна, боядисана в бяло, постройка, чийто покрив стърчеше над дърветата. Бутнах отворената врата и влязох вътре. Дневната беше облицована с фурнир от светъл дъб и обзаведена с няколко кресла, радиограмофон и голяма маса за хранене, върху която бяха натрупани списания и купища грамофонни плочи. Гледката, която се откриваше през огромния западен прозорец, включваше почти цялото имение и разпрострялото се до хоризонта море.

Списанията върху масата бяха „Джаз рекърд“ и „Даунбийт“. Започнах да прехвърлям един по един албумите и плочите, Дека и Блубърд и Еш, Комодорс и Блуд Нотс. Сред тях имаше много имена, за които бях чувал: Фетс Уолър, Ред Никълс, Люкс Левис, Мери Лу Уилямс, имаше и заглавия, които виждах за първи път: Нъмб Фъмблин и Вайпър Драг, Найт Лайф, Денапас Парейд и никаква следа от Бети Фрайли.

Тъкмо се бях запътил към вратата с намерението да поразпитам Феликс, когато си спомних за черните дискове, които се плъзгаха по вълните предния ден. Няколко минути по-късно Тагърт се беше появил в къщата, облечен в бански гащета.

Постарах се да не ме забележи някой от къщата и слязох към брега. Точно под остъклената беседка започваше пътека от диагонално изсечени бетонирани стъпала, която стигаше до плажа. Долу беше построена малка съблекалня с веранда. Влязох вътре. На една закачалка висеше маска за гмуркане. Свалих дрехите си, като запазих само гащетата, и нахлузих маската върху главата си.

Откъм сушата духаше свеж, лек ветрец, който посрещаше вълните и разбиваше гребените им на малки пръски, преди да достигнат брега. Слънцето жареше гърба ми, а нозете ми затъваха до глезените в горещия пясък. Спрях за малко в участъка на мокрия пясък, където се разбиваха вълните и ги наблюдавах известно време. Те бяха яркосини и искряха под слънцето, извивайки се грациозно като женски тела, но въпреки това ме плашеха. Морето беше студено и опасно. То криеше трупове.