Росс Макдональд - Подвижна мишена

Той се мяташе и риташе като уплашено животно. Видях как въздухът му излезе на малки сребристи мехурчета, които се насочиха нагоре към повърхността. Все още се държах за него. Дробовете ми се молеха за въздух, гръдният ми кош се беше сплескал. Всичко в главата ми стана на каша. Пъдлър беше престанал да се съпротивлява.

Пуснах го и изплувах навреме на повърхността. Поех си дълбоко дъх и се гмурнах отново. Дрехите ми пречеха, а обувките тежаха като окови. Спусках се надолу през все по-студените пластове, докато ушите ме заболяха от увеличеното налягане. Пъдлър не се виждаше никакъв. Опитах така още шест пъти и се отказах. Ключът от колата ми остана в джоба на панталона му.

Когато доплувах до брега, краката отказаха да ме държат. Наложи ми се да плувам бързо, за да избягам от прибоя. Изтощението ми беше отчасти физическо, отчасти от страха. Страхувах се от съдържанието на ледената вода зад гърба ми.

Останах да лежа така, докато ударите на сърцето ми се нормализираха. Когато станах на крака, в просветляващото небе видях ясно очертанията на сондите. Изкачих се до навеса при колата ми и запалих фаровете.

Върху един от коловете, поддържащи платнището, бяха окачени медни жички. Оголих краищата и свързах двете клеми на стартера. Двигателят заработи още при първия опит.

Слънцето се беше вдигнало над планините, когато пристигнах в Санта Тереза. Камъните, листата и връхчетата на тревата се къпеха в лъчите му. Видяна откъм каньона, къщата на Сампсън приличаше на детска къщичка, построена от захарни кубчета. Когато я приближих, можах да усетя властното спокойствие, което обгръщаше мястото. Спрях колата и разединих жичките, за да угася двигателя.

Почуках на служебния вход и Феликс отвори вратата.

— Мистър Арчър, вие ли сте?

— Има ли нещо, което ви кара да се съмнявате?

— Изглежда сте имали неприятности, мистър Арчър?

— Така изглежда. Дали чантата ми е все още в килера?

Там имах дрехи за смяна и втора връзка с ключове за колата.

— Разбира се, господине. Лицето ви е наранено, мистър Арчър. Да се обадя ли за лекар?

— Не се притеснявайте. Ще се оправя и с един душ, ако има такъв наблизо.

— Да, господине. Разполагам с такъв в апартамента ми над гаража.

Той ме заведе до владенията си и донесе чантата ми. Банята беше чиста и спретната. Взех душ, избръснах се и смених втвърдените от морската сол дрехи. През цялото време ме изкушаваше желанието да се пъхна в неоправеното легло на кокетната малка стаичка и за известно време да зарежа случая.

Когато пак влязох в кухнята, той приготвяше поднос със сребърни прибори за закуска.

— Желаете ли да хапнете нещо, господине?

— Да, ако може бекон с яйца. Той кимна с топчестата си глава.

— Веднага, щом приключа с това, господине.

— За кого е подносът?

— За мис Сампсън, господине.

— Толкова рано!

— Тя поиска да закуси в стаята си.

— Добре ли е тя?

— Не знам, господине. Тази нощ спа твърде малко. Когато се прибра, минаваше полунощ.

— Откъде се прибра?

— Не знам, господине. Излезе веднага след вас и мистър Грейвс.

— Сама ли шофираше?

— Да, господине.

— Каква беше колата?

— Спортен „Пакард“.

— Да не е онази бежовата?

— Не, господине. Яркочервената. Пропътувала е над сто мили.

— Вие май доста отблизо наблюдавате живота в семейството.

Той любезно се усмихна:

— Едно от задълженията ми е да проверявам дали в колите има достатъчно бензин и масло, откакто в къщата няма постоянен шофьор.

— Но, изглежда, не обичате много мис Сампсън?

— Аз съм й предан, господине.

Непроницаемите тъмни очи скриваха успешно всичките му мисли.

— Да не се отнасят зле с вас, Феликс?

— Не, господине. В родината ми моето семейство е известно. Пристигнах в Щатите, за да следвам в Калифорнийския политехнически колеж, когато събера нужните средства. Затова не ми е приятно предупреждението на мистър Грейвс, който ме включва сред заподозрените заради цвета на кожата ми. Градинарите не го обичат поради същата причина.

— Той говори ли с вас за събитията през миналата вечер?

— Да, господине.

— Не смятам, че е целял да ви накара да се чувствате така.

Той отново се усмихна любезно.

— Мистър Грейвс в къщата ли е?

— Не, господине. Мисля, че отиде при шерифа. Ще ме извините ли? — Той намести подноса върху рамото си.

— Да знаете случайно телефона на шерифа? И още, трябва ли да казвате „господине“ на всяка дума?