Росс Макдональд - Подвижна мишена

Намирах се на единия край на дълъг кей, който беше издигнат на колове над водата. В далечината пред мен се виждаха очертанията на няколко сондажни кули и никаква светлина. Повърхността на морето беше неподвижна, само в края на кея се чуваше ритмичният звук от петролната помпа. Запътихме се натам един след друг, като Пъдлър завършваше колоната. Дъските бяха изкорубени и лошо прикрепени към подпорите. Под цепнатините блестеше черната вода.

На около сто метра навътре видях и самата помпа, която падаше и се издигаше като механична люлка. До нея се издигаше барака за инструменти, а напред се ширеше океанът.

Пъдлър отключи вратата на бараката, закачи фенера на една кука и го запали.

— Сядай, нещастнико!

Той отнесе фенера до една масивна пейка, опряна до стената. Към едната й страна беше прикрепено менгеме, а около него бяха разхвърляни инструменти: клещи, различни по вид и големина, гаечни ключове и една ръждясала пила.

Седнах на свободното място. Пъдлър затвори вратата и постави фенера върху един празен варел. Осветено отдолу от жълтата трептяща светлинка, лицето му изглеждаше получовешко. То беше с надвиснали вежди и издадена напред челюст като на неандерталец, огромно и тъпо, без мисъл. Знаех, че не беше честно да го виня за действията му. Той беше някакво диво недоразумение, случайно попаднало в света на стоманата и бетона, едно добре обучено работно животно и машина за бой. Но въпреки това го обвинявах и си имах причина. Трябваше да намеря начин да му върна всичко, което си беше заслужил.

— Сега се намираш в несвойствена за тебе ситуация — казах.

Той не ме чу или не пожела да отговори. Наведе се към вратата, едра човешка буца, която препречваше пътя ми. Заслушах се в ударите и скърцането на помпата отвън и в плискащата се вода. Сетих се за нещата, които вече знаех за Пъдлър.

— Намираш се в несвойствена за тебе ситуация — повторих аз.

— Затваряй си плювалника!

— Имам предвид ролята ти на надзирател. В повечето случаи си се намирал от другата страна, нали. Ти седиш в килията, а някой друг те пази.

— Казах да си затваряш плювалника!

— В колко затвора си бил, тъпако?

— За Бога! — изрева той. — Предупредих те. — Той се заклатушка към мен.

— Голям куражлия си — казах аз, — да биеш човек, когато ръцете му са вързани зад гърба.

Отворената му длан ужили лицето ми.

— Лошото при теб е, че си пъзльо — казах. — Точно, както казваше Марси. Тебе те е страх дори от Марси, нали?

Той стоеше, надвесен отгоре ми, и примигваше.

— Ще те убия, чуваш ли. Ако още веднъж повториш всичко това, ще те убия! — Речта му беше накъсана, думите излизаха твърде бързо за отпуснатата му уста. В ъгълчетата се бяха образували мехурчета слюнка.

— Мистър Трой няма да одобри това. Той ти каза да ме пазиш, не си ли спомняш? Нищо не можеш да ми направиш, Пъдлър!

— Не дразни слуха ми — каза той. — Иначе ще ти опъна ушите!

— Едва ли щеше да можеш, ако ръцете ми бяха свободни, загубен некадърнико!

— Ти кого наричаш некадърник?! — Той отново вдигна ръка.

— Тебе, долнокачествена подлото — казах. — Ти си свършен, напълно пропаднал. Бива те само да удряш беззащитни хора.

Този път не ме удари. Извади сгъваемо ножче от джоба си и го отвори. Малките му очички диво блестяха. От устата му се стичаше слюнка.

— Стани — каза той. — Сега ще ти покажа кой е подлога!

Обърнах се с гръб към него. Той сряза въжето около китките ми и затвори ножчето. След това ме обърна към себе си и ме посрещна с един бърз десен удар, който направи лицето ми безчувствено. Знаех, че не можех да се меря с него. Изритах го в корема и го отпратих към другия край на бараката.

Докато се връщаше към мен, грабнах пилата от пейката. Острието й беше изтъпено, но пак вършеше работа. Стиснах здраво пилата в ръка и разрязах челото му от край до край. Той направи крачка назад.

— Ти ме нарани — каза той в почуда.

— След малко няма да можеш да виждаш, Пъдлър.

Един финландски моряк, с който се бях запознал на доковете в Сан Педро, ми беше разказал как прибалтийските борци с ножове ослепяват противниците си.

— Сега ще те убия. — Той се понесе насреща ми като бик.

Наведох се към земята, озовах се под него и започнах напосоки да го мушкам с пилата. Той се сгъна на две и се срути. Хукнах към вратата. Той се затича към мен и на прага ме хвана. Заклатушкахме се по дъските на кея и пропаднахме надолу. Преди да потъна, успях дълбоко да си поема дъх. Потъвахме заедно надолу. Пъдлър яростно ме удряше, но водата омекотяваше ударите. Вкопчих се с пръсти в колана на панталона му и продължих да го тласкам надолу.