Росс Макдональд - Подвижна мишена

— Защо не отидеш да яхаш комина?

— Вие май наистина не разбирате сериозността на положението.

— Разбрах, че си един миризлив стар мошеник. — Опитах се да измисля по-тънка обида, но мозъкът ми не функционираше пълноценно.

Той стъпи отгоре ми с единия крак, в областта над бъбреците. Устата ми се отвори, зъбите ми докоснаха цимента, но звук не излезе.

— Помисли си за това — каза той.

Светлината изчезна и вратата хлопна. Болката в главата и тялото ми пулсираше като звезда. Малка и отдалечена отначало, после голяма и близка и накрая концентрирана в една бръмчаща точка, която ме дълбаеше неуморно като свредел.

На прага на съзнанието мозъкът ми беше обсаден от образи, изникнали под прага: грозни лица, които бях срещал по улиците, още по-грозни улици, по които се бях разхождал. Добрах се до пуст площад в сърцето на града. Иззад тътнещите прозорци надничаше смъртта, която приличаше на дърта сводница, прикрила старостта зад дебел слой грим. Едно лице ме наблюдаваше и се променяше с всяка секунда: бронзовото младо лице на Миранда се обрамчи с кичури посивяла коса, устата на Клод се оголи в усмивката на Фей, Фей се сви и се превърна в тъмните очи върху лицето на филипинеца, което бързо се състари и пред мен изникна физиономията на Трой. Блесналият мъртвешки поглед на Еди идваше и си отиваше, пред мен като на лента преминаваха мексиканските лица, които си приличаха едно с друго, тъмните им очи бяха замъглени, а блесналите зъби — изкривени в усмивка на гняв и страх. С ръце, завързани зад гърба, и токове, впити в задните части, аз се прекатурих през прага и потънах в дълбок сън.

Под клепачите ми нахлу светлина и ме върна отново към затворения червен свят. Над главата си чух глас и продължих да държа очите си затворени. Гласът беше нежното мъркане на Трой:

— Направил си сериозна грешка, Клод. Познавам този момък, знаеш ли? Защо не ми каза, че те е посещавал и по-рано.

— Не сметнах, че е толкова важно. Той просто търсеше Сампсън. Дъщерята на Сампсън го придружаваше.

За пръв път Клод говореше естествено. Гласът му беше изгубил плътността си и се беше покачил с няколко октави. Звучеше като обяснение на изплашена жена.

— Значи не си го сметнал за важно, а? Аз ще ти кажа колко е важно това за теб. Това означава, че ти вече не ми трябваш. Грабвай тъмнокожата си свита и се махай!

— Това е моят дом. Сампсън каза, че мога да живея тук. Ти не можеш да ми заповядаш да си отида.

— Вече го направих, Клод. Ти изпорти ролята си, а това означава, че си свършен. Смятам да разчистим Храма и нямам намерение да те оставя тук, за да доносничиш.

— Но къде да отида? Какво да правя?

— Открий някъде някоя улична църква. Върни се пак в Гоуър Гълч. Въобще не ме интересува какво ще правиш.

— Фей няма да одобри тази работа — колебливо каза Клод.

— Не ти препоръчвам да се консултираш с нея. Няма какво повече да дискутираме, а ако искаш да извикам Пъдлър, за да си поговорите двамата. Но няма да го направя, защото имам още една работа за теб.

— Каква? — гласът му се постара да издаде нетърпение.

— Можеш да доставиш пратката от камиона. Не съм сигурен дали и за това те бива, но ми се налага да рискувам. Във всеки случай твоят риск ще бъде по-голям. Надзирателят на ранчото ще те чака на югоизточния вход, за да ви даде зелена светлина. Знаеш ли къде е югоизточният вход?

— Да. Точно до магистралата.

— Много добре. Като разтовариш, закарай камиона в Бейкърсфийлд и го зарежи. Не се опитвай да го продаваш. Остави го на някой паркинг и изчезвай. Мога ли да ти имам доверие?

— Да, мистър Трой, но нямам никакви пари.

— Ето хиляда.

— Само хиляда?

— Трябва да се радваш, че получаваш и това. Хайде, тръгвай и кажи на Пъдлър да дойде, като свърши с яденето.

— Нали няма да му позволите да ме нарани, мистър Трой?

— Не ставай глупав. Няма да му позволя да докосне и един косъм от миризливата ти коса.

Сандалите на Клод изскърцаха и се отдалечиха. Този път светлината остана. Някой дръпна въжето, което стягаше китките ми. Дланите и ръцете ми бяха изтръпнали, но усетих напрежение в раменете.

— Остави ме! — движението на челюстта ми произведе серия от тракане. Трябваше да стисна зъби, за да го спра.

— Ще се почувстваш по-удобно след минутка — каза Трой. — Овързали са ви като бройлер, предназначен за пазара, а?

Чух шум от нож, който режеше въжетата. Напрежението в ръцете и краката ми понамаля. Те се строполиха върху цимента като дървени трупчета. Една ледена ръка ме сграбчи за врата и ме разтърси.