Росс Макдональд - Подвижна мишена

Бях се уморил да чакам и да преследвам хора по тъмни пътища, без никога да видя лицата им. Доколкото ми беше известно, тук, горе, се намираха само двама от тях, Пъдлър и Клод. Имах пистолет и предимството на изненадата.

Отворих вратата и подкарах нагоре през извиващата се алея до ръба на платото и после надолу до Храма. Над бялата постройка се стелеше блед ореол от струяща отвътре светлина. Камионът беше спрял зад телената врата, а вратите на каросерията зееха широко отворени. Паркирах до вратата и излязох навън. Вътрешността на камиона беше празна и беше заета от две редици пейки, покрити със зебло. Във въздуха се носеше остра миризма на хора, които се бяха потили и изсушили потта си, без да сменят дрехите.

Вратата от ковано желязо на Храма изскърца, докато се отваряше. От нея излезе Клод, който под лунната светлина изглеждаше като карикатура на римски сенатор. Сандалите изскриптяха по чакъла.

— Кой е там? — каза той.

— Арчър. Спомняте ли си за мен?

Излязох зад камиона и му се показах. В ръката си той държеше електрическа лампа. Лъчът й падна върху пистолета в ръката ми.

— Какво търсите тук? — брадата му потрепери, но гласът му беше твърд.

— Продължавам да търся Сампсън — казах аз. Приближавах се към него, а той започна да отстъпва с гръб към вратата.

— Знаете, че го няма тук. Нима едно светотатство не ви стига?

— Задръжте измишльотините си, Клод. Другите да не би да се хващат на тях?

— Добре, влезте, ако можете — каза той. — Виждам, че можете.

Той задържа вратата и след това я затвори зад гърба ми. В средата на двора ме чакаше Пъдлър.

— Изчезвайте оттук двамата с Пъдлър — казах аз на Клод.

Пъдлър обаче се затича тромаво към мен. Стрелях веднъж пред краката му. Куршумът отбеляза бяла резка на камъка пред него и отлетя в рикошет към тухлената стена в другия край на двора. Пъдлър застина и впери поглед в мен.

Клод направи отчаяно вял опит да ми избие оръжието. В отговор получи удар с лакът в корема и се преви на две върху плочите.

— Приближи се — казах на Пъдлър. — Искам да говоря с теб.

Той не помръдна. Клод седна, притиснал корема си с ръце, и закрещя нещо на испански диалект, който ми беше непознат. От отсрещната страна на двора се отвори една врата. Той май наистина знаеше испански. Оттам излязоха около дузина мъже. Дребните им, мургави фигури се насочиха към мен. Зъбите им се белееха в тъмното. Те мълчаливо ме приближиха и внезапно ме достраша. Не знаех дали беше от тях, или от нещо друго. Вдигнах пистолета си. Мургавите го погледнаха, но продължиха да напредват.

Стиснах здраво оръжието и зачаках. Разкървавих скалповете на първите двама. Тогава останалите се нахвърлиха отгоре ми, увиснаха по ръцете ми, изритаха ме по краката, изритаха и съзнанието от главата ми. То замъждука като отдалечаващите се задни светлини надолу в мрачна планинска верига.

Опитвах се да окажа съпротива. Ръцете ми бяха като заковани, разкъсаните ми устни целунаха циментовия под. След известно време осъзнах, че се боря сам със себе си. Ръцете ми бяха вързани зад гърба, а краката прегънати и също така вързани към кръста. Можех единствено да се размърдам, но тогава главата ми срещаше цимента. Бързо се отказах от всякакви намерения.

Опитах се да викам. Главата ми пулсираше като жива кожа, опъната върху барабан. Бучеше толкова силно, че не можех да чуя собствения си глас. Отказах се и от викането. Бученето в главата ми се усилваше, като нарастваше все повече и повече, докато излезе извън контрола ми и се превърна в пронизителен писък. Тогава усетих същинската болка, която блъскаше слепоочията ми в умопомрачителен ритъм като чук в наковалня. Щях да се зарадвам, ако някой прекратеше това, дори и да се казваше Клод.

— Силен е гневът господен — каза той, застанал зад главата ми. — Не можете да осквернявате Храма с нечисти помисли.

— Престани да дрънкаш — казах аз на циментовия под. — Сега вместо едно на плещите ти ще тежат две отвличания.

— Нямам нищо общо, мистър Арчър. — Той произведе мляскащ звук с език, опрян на небцето. Успях да извия врата си и видях възлестите му крака на пода до главата ми.

— Вие подценявате ситуацията — каза той в обичайния си витиеват стил. — Нахлухте в убежището ни със силата на оръжието, нахвърлихте се отгоре ми, нападнахте и моите приятели и ученици.

Направих отчаян опит да се засмея и успях:

— И Пъдлър ли е един от учениците ви? Изглежда много одухотворен.

— Чуйте, мистър Арчър. Спокойно можехме да ви убием в самозащита. Може само да се радвате, че сме ви подарили живота.