Росс Макдональд - Подвижна мишена

Пристъпих на покритата с каменни плочи площадка и вратата хлопна зад гърба ми. Намирах се на централния площад на някакъв град, но бях сам. Беше много късно. Наоколо не се мяркаха никакви коли. Една самотна жълта светлинка осветяваше излъсканата настилка. Започнах да ходя и крачките ми отекваха самотно по фасадите на надвисналите сгради, които тътнеха като гора пред буря. Вратата хлопна отново и аз отворих очи.

Нещо метално чукаше по вратата.

— Отворете! — каза помощник-шерифът. — Знам, че сте вътре.

Вдигнах резето и бутнах широко вратата:

— На зор ли сте, господине?

— Май вие сте на зор. Помислих си, че може да сте вие.

Черните му очи и пълните устни ликуваха. В ръката си държеше пистолет.

— Знаех си, че сте вие, по дяволите! — казах аз. — Нямаше нужда да разгласявате историята на всички оттатък.

— Може да сте имали причина да не ни кажете всичко. Както и да се криете тук, когато влязох. Шерифът смята, че е работа на вътрешен човек, и ще иска да знае какво сте търсили тук?

— Това е човекът — каза барманът, зад рамото му. — Той каза, че Еди му се е обадил в Лас Вегас.

— Какво ще кажете за това? — попита заместникът и размаха пистолета пред очите ми.

— Влезте вътре и затворете вратата!

— Да, бе. Сложете ръце на тила!

— Няма да стане.

— Сложи ръцете си на тила! — Дулото се заби в слънчевия ми сплит. — Носиш ли оръжие? — Той започна да ме опипва със свободната ръка.

Дръпнах се извън обсега на ръцете му.

— Имам оръжие. Но вие няма да го получите.

Той отново се приближи към мен. Вратата хлопна зад гърба му.

— Известно ли ти е какво правиш. Оказване на съпротива на служебно лице, което изпълнява дълга си. И така имам достатъчно основание да те бутна зад решетките.

— Май сте в период на вземане на особено умни решения.

— Без шегички, нещастнико! Искам да знам какво си търсил тук!

— Забавлявах се.

— Значи не искаш да говориш, а? — каза той като полицая от комиксите и вдигна ръка да ме удари.

— Задръж! — казах аз. — Да не си ме пипнал!

— И защо?

— Защото досега не съм убивал полицай. Ще ми накърни престижа.

Погледите ни се срещнаха и застинаха в една точка. Вдигнатата ръка остана да виси във въздуха и постепенно започна да пада.

— Сега дръпни оръжието — казах аз. — Не обичам да ме заплашват.

— Никой не те пита какво обичаш — каза той, но прибра пистолета. Смуглото му лице се разкъсваше от противоположни чувства: гняв и смущение, подозрителност и объркване.

— И аз дойдох по същата причина, както и вие… господине. — Думата произнесох трудно, но все пак се получи. — Намерих кибрита в джоба на Еди.

— Как узнахте името му? — бързо попита той.

— Сервитьорката ми го каза.

— Да. Барманът каза, че ви се е обаждал в Лас Вегас.

— Просто се мъчех да изкопча нещо от него. Ясно ли е. Беше сценка. Исках да звучи непосредствено.

— Добре, и какво открихте?

— Името на мъртвеца е Еди и той е карал камион. Идвал е тук да пийне нещо от време на време. Преди три вечери се е обадил в Лас Вегас от тукашния телефон. Преди три вечери Сампсън се е намирал в Лас Вегас.

— Да не се шегувате.

— Никога не бих се шегувал с вас, дори и да можех.

— Боже — каза той, — всичко съвпада, нали?

— Не смея да си го помисля — казах. — Вие го казахте.

Той ме погледна подозрително, но повече не извади пистолета си.

Изминах около половин миля надолу по шосето, обърнах, върнах се обратно и паркирах на кръстопътя, който се намираше по диагонал от „Корнър“. Колата на помощник-шерифа още беше на паркинга.

Мъглата се вдигаше, разтваряше се в небето като мляко във вода и се отдръпваше към морето. Очертанията на далечния хоризонт ми напомняха, че Ралф Сампсън, където и да беше, се намираше далеч оттук. Умрял от глад в някоя планинска колиба, удавник на дъното на морето или с продупчена глава като Еди. Пред ресторанта колите профучаваха в двете противоположни посоки на път към дома или на път към бляскави светлини. В огледалото за задно виждане лицето ми изглеждаше призрачно бледо, сякаш се бях заразил с малко смърт от Еди. Под очите ми личаха тъмни кръгове и имах нужда от бръснене.

Откъм юг дойде камион и бавно ме подмина. Зави и спря в паркинга на „Корнър“. Камионът беше боядисан в синьо и багажното отделение беше затворено. От шофьорската кабина изскочи един мъж и тромаво се затътри по асфалта. Походката ми беше позната, а лампата при входа на заведението ми помогна да видя и лицето. То беше дело на примитивен скулптор, който го беше издялал от камък, а с друг го беше смачкал.