Росс Макдональд - Подвижна мишена

— Май се сещам за кого говорите. Казва се Еди някой си. От време на време идва да пийне нещо, но тази вечер още не е идвал.

— Той каза, че ще се видим тук. Обикновено по кое време пристига?

— По-късно. Около полунощ. Нали кара един камион?

— Да, син камион.

— Същият — каза тя. — Виждала съм го на паркинга. Преди няколко вечери беше тук и поръча телефонен разговор за някъде из страната. Да, беше преди три вечери. На шефа това не му хареса, никога не знаете колко ще струва, когато се превишат трите минути, но Еди каза, че ще си плати всичко, и шефът се съгласи. А вие колко му дължите?

— Много. Знаете ли къде се е обадил?

— Не. Това не ми влиза в работата. А във вашата?

— Просто искам да се свържа с него. Така ще мога да му изпратя парите.

— Може да питате шефа, ако искате.

— Той къде е?

— Там, зад бара. Казва се Чико.

Един мъж от масите потропа с чашата си и тя бавно се запъти към него. Тръгнах към бара.

Лицето на бармана от високото чело до провисналата челюст беше ужасно издължено и слабо. Прекараните нощи в работа зад пустия бар го бяха удължили още повече.

— Какво да бъде?

— Една бира.

Челюстта му слезе на още едно ниво:

— Източна или западна?

— Източна.

— Тридесет и пет, включена е и музиката. — Челюстта му се върна на старото ниво. — Осигуряваме и музика.

— Мога ли да поръчам един сандвич?

— Разбира се — отвърна почти любезно той. — С какво?

— Бекон и яйце.

— Окей. — Той направи знак на сервитьорката.

— Търся един човек на име Еди — казах аз. — Този, дето се е обаждал по телефона онази вечер.

— Вие от Лас Вегас ли сте?

— Просто идвам оттам.

— Как върви бизнесът в Лас Вегас?

— Доста мудно.

— Много лошо — весело каза той. — Вие за какво го търсите?

— Дължа му малко пари. Някъде наблизо ли живее?

— Да, така мисля. Но не знам къде. Един или два пъти дойде в компанията на една руса дама. Може би жена му. Може да се появи и тази вечер. Стойте наблизо.

— Благодаря. Така и ще направя.

Занесох бирата на една маса до прозореца, откъдето можех да наблюдавам паркинга и главния вход. След малко сервитьорката ми донесе сандвича. Тя се туткаше дори когато й платих и прибавих и бакшиша.

— Нали знаете, че трябва да давате парите на шефа?

— Имам го предвид. Искам да съм сигурен, че ще ги получи.

— И сега ще си хапвате с чувство за изпълнен дълг, нали?

— Знаете ли какво им се случва на тези, дето не плащат спечелените облози.

— И аз си помислих, че сте от тези, дето събират облози. — Тя изведнъж припряно се надвеси над мен. — Вижте, господине. Една моя приятелка ходи с един, дето тренира конете, та той казва, че Джинкс е сигурна работа в утрешната тройка. Какво ще кажете?

— Спестете си парите. Не може да се мерите с тях.

— Аз залагам само парите от бакшишите. Това момче, на приятелката ми, той казва, че Джинкс е сигурен.

— Спестете ги.

Устата й се присви в скептична гримаса:

— Май не ви бива много в работата, а?

— Добре. — Подадох й два долара. — Заложете на Джинкс и ще видим.

Тя намръщено ме изгледа:

— О-о много ви благодаря, господине, само че не съм ви искала пари.

— Така е по-добре, отколкото да ги губите.

Не бях слагал залък в устата си от дванадесет часа, а сандвичът беше много вкусен. Докато дъвчех, дойдоха още няколко коли. Изсипа се и една тълпа младежи, които се смееха и говореха на висок глас и работата в бара потръгна. След това на паркинга пристигна един черен „Форд“ с червен полицейски буркан на покрива, който стърчеше като кървящ палец над ветрозащитната преграда.

Мъжът, който слезе от него, носеше дрехи, които приличаха на костюм на бейзболен съдия, а препасаният през кръста пистолет образуваше гънки по сакото. Когато стигна до осветеното пространство пред входа видях лицето му. Беше помощник-шерифът на Санта Тереза. Станах бързо и се шмугнах през вратата в долния край на бара, която водеше към мъжките тоалетни. Свалих капака на тоалетната чиния и седнах, за да оплаквам липсата си на предвидливост. Не трябваше да връщам обратно кибритената кутийка в джоба на Еди някой си.

Около десет минути минаха в четене на надписите по белосаните стени. „Джон Дрипата, победител Хърдълс, Дийборнската гимназия, Дийборн, Мичиган, 1946“, „Франклин. П. Шнайдер, Осъдж Каунти, Оклахома, благодаря ти Глухоням.“ Останалите бяха обичайните за тези места цинизми, илюстрирани с примитивни рисунки.

Голата крушка на тавана светеше в очите ми. Мозъкът ми направи няколко оборота и заспах, както си седях. Помещението се превърна в белосан коридор, който водеше надолу към червата на земята. Тръгнах по него и стигнах до подземна река от нечистотии, която течеше под града. Нямаше път назад. Трябваше да прегазя потока с екскременти. Добре, че си бях взел кокилите. С тях преминах, без да се изцапам, и стигнах до отсрещния бряг, обвит в целофан. Захвърлих кокилите, които бяха още и патерици, и се изкачих по един хромиран ескалатор, който блестеше като челюстите на смъртта. Бавно и сигурно той ме издигна над зоните на злото към една потънала в розово врата, зад която стоеше прислужница в рокля на квадратчета и пееше „Мил, роден дом“.