Росс Макдональд - Подвижна мишена

— Видях го как ги взима.

— Е, вече не са в него. Така че са се случили едно или две неща. Или става дума за обир, или неговите партньори са го метнали. Ако е бил обран, неговите другарчета не са получили стоте бона. Ако са го преметнали, са преметнали и нас. И в двата случая положението на Сампсън не е за завиждане.

— Какво ще правим сега? — попита Тагърт.

Грейвс го осведоми:

— Заемаме се със случая. Ще дадем зелена улица на полицията. Ще обявим и награда, ако някой знае нещо за похитителите. Ще говоря с мисис Сампсън за това.

— Още нещо, Бърт — казах аз. — Трябва да запазим в тайна убийството, поне от журналистите. Ако наистина става дума за обир, партньорите му ще ни се разсърдят и това ще бъде краят за Сампсън.

— Мръсни копелета! — изръмжа Грейвс. — Ние спазихме задълженията на сделката. Само да ми паднат в ръцете…

— Засега нищо не се знае. Известно ни е само, че в една наета кола стои мъртвец. По-добре уведоми шерифа, наистина не можем да направим много, но и това е нещо. След това вдигни по тревога патрулите по магистралите и ФБР. Хвърли колкото можеш повече хора в тази работа.

Отпуснах ръчната спирачка и колата се придвижи около метър. Грейвс се наведе през прозореца:

— Къде си хукнал?

— На лов за ДИВИ патици.

До Буенависта по магистралата бяха петдесет мили. В града тя премина в главна улица. Върху настилката хвърляха отблясъци неоновите надписи на един мотел, кръчма и три кина. В две от тях прожектираха мексикански филми. Мексиканците се издържаха от земеделие, когато консервните фабрики не работеха. Останалата част от населението се издържаше от мексиканците и рибарската флотилия.

Спрях в центъра на града пред един претъпкан магазин за пури, в който се продаваха списания, оръжие, рибарски принадлежности, разредена бира, книжарски стоки, ръкавици за бейзбол, презервативи и, разбира се, пури. Две дузини мексикански младежи с лъщящи от брилянтин глави, оформени в прическа „пача опашка“, се суетяха около входа на магазина. Едни влизаха, други излизаха, като основните им цели бяха игралните автомати в дъното на помещението и момичетата по улицата. Те дефилираха, гримирани и окичени с панделки, като пореха въздуха с гърдите си. Момчетата подсвиркваха и вдигаха стойки или пък се правеха на незаинтересовани.

Махнах с ръка на едно от тях и го попитах за местонахождението на „Корнър“. Той се консултира с един от приятелите си. След това и двамата посочиха на юг.

— Карайте все направо, около пет мили. Там пътят се отбива за Уайт Бийч.

— Ще видите голям червен надпис — каза другото момче и ентусиазирано разпери ръце — Няма начин да го пропуснете „Корнър“.

Надписът носеше името „Корнър“, изписано с червени неонови букви върху покрива на ниска продълговата постройка от дясната страна на магистралата. Малко по-надолу на разклона една черно-бяла табела показваше посоката към Уайт Бийч. Паркирах на асфалтирания паркинг до сградата. Освен моята кола имаше десетина други и един камион с ремарке, спрял встрани от пътя. През полудръпнатите завеси видях няколко двойки, насядали около масите, други танцуваха на дансинга. Спрях на прага, сякаш търсех някого.

Отляво на вратата, през която влязох, имаше дълъг бар, съвършено пуст. Салонът и площадката за танци се намираха отдясно. Танцуващите бяха малко и не можеха да създадат оживление. Музиката идваше от един джубокс. В дъното на залата имаше платформа за оркестър, която беше празна. Обстановката носеше белега на запуснатост от военните години, грапав под, редици от разнебитени маси, миризми, които се бяха пропили като пияни спомени в стените и олющена украса като пияни надежди.

И клиентите усещаха потиснатостта на помещението. Лицата им се стараеха да изразяват смях и забавление, но някак си не се получаваше. Нито едно от тях не ми беше познато.

Самотната сервитьорка дойде при мен. Имаше тъмни очи, меки устни и хубаво тяло, някъде около двадесетте. Лицето и тялото й говореха сами за живота, който водеше. Тя пристъпваше внимателно, сякаш я болеше кракът.

— Маса ли търсите, господине?

— Благодаря. Ще седна на бара. Но може би ще ми помогнете. Търся един човек, запознахме се на един бейзболен мач. Не го виждам тук.

— Как се казва?

— Там е работата, че не му знам името. Дължа му пари от един бас и той ми каза, че ще се видим тук. Той е нисък, около тридесет и пет годишен, носи кожена шуба и кожена шапка. Сини очи, остър нос.

„И има дупка в главата, сестро, да, дупка в главата.“