Росс Макдональд - Подвижна мишена

Когато видя полицейската кола, мъжът внезапно спря. После се обърна и се затича към синия камион. Скоростите изскърцаха, той даде заден и зави по пътя, водещ към Уайт Бийч. Почаках, докато задните му светлини се превърнат в мъждукащи точици, и го последвах. Настилката постепенно се смени с чакъл, а накрая и с пясък. Цели две мили пътувах в прахоляк.

Пътят ме докара до плажа, заклещен между два скалисти носа. Там той се пресичаше с друг път. Светлините на камиона завиха наляво и се заизкачваха по склона. Последвах ги, когато си издигнаха толкова високо, че се изгубиха от погледа ми. Пътят представляваше единично платно, изсечено в рамото на хълма. Когато излязох на билото, видях океана ниско долу. Облаците се отдръпнаха към морето и разкриха плаващата луна. Под нея тъмната вода светеше с приглушен матов блясък.

Когато излязох горе на равното, пътят се ширна в права линия. Карах бавно и със загасени светлини. Докато се усетя, стигнах рамо до рамо с камиона. Беше спрял в една тъмна алея на около петдесет метра встрани от пътя. Продължих по следата.

На около четвърт миля по-нататък пътят внезапно свършваше, достигнал до края на хълма. Надолу към океана се спускаше малка пътечка, но входът й беше затворен от дървена врата. Обърнах колата, оставих я в задънения край на пътя и заизкачвах хълма пеш.

Една редица от евкалиптови дървета очертаваше алеята, в която беше спрял камионът. Тръгнах успоредно на алеята зад редицата дървета. Почвата беше неравна и осеяна с твърди туфи остра трева. Препънах се неведнъж. След малко пейзажът се изчисти и почти стигнах до края на носа. Ниско долу прибоят миеше плажа. Повърхността на морето изглеждаше примамливо близка за едно гмуркане, но лъщеше твърда като метал.

Вдясно под мене забелязах осветен квадрат. Започнах да се спускам по склона, като се държах за тревата, за да не се подхлъзна. От светлината изплува малка бяла къщичка, която беше кацнала на ръба на носа.

През незакрития прозорец можех да наблюдавам цялата вътрешност на единствената стая. Попипах пистолета в кобура и се запромъквах пълзешком към прозореца. В стаята имаше двама души и нито един от тях не беше Сампсън.

Пъдлър се беше насадил в едно подобие на стол, направено от стар варел. Смачканият му профил беше обърнат към прозореца, а в ръката си стискаше бутилка бира. Той гледаше към една жена, която лежеше върху разхвърляно легло, опряно до стената. Бензиновата лампа, окачена на една от гредите на олющения таван, хвърляше остра бяла светлина върху русата й, боядисана на кичури, коса и лицето. То беше слабо и измъчено, с разширени от отвращение ноздри и изпръхнали устни. Оживяваше се единствено от хладните кафяви очи, които хвърляха гневни искри сред мрежата от бръчки, опасала орбитите им. Отдръпнах се така, че да не попадна в обсега им.

Стаята не беше голяма, но бе твърде бедно обзаведена. Пода от борови дъски беше гол и мазен от мръсотия. Под лампата имаше дървена маса, върху която бяха натрупани мръсни съдове. На далечната стена беше опряна нафтова печка с две плочи, до нея висеше кутия за лед, а малко встрани се мъдреше ръждясал умивалник, под който беше просната сламена изтривалка срещу подхлъзване. В стаята беше тихо, а дъсчените стени тънки, така че можех да доловя дори съскането на лампата. Намеси се и гласът на Пъдлър, който каза:

— Не мога да чакам тук цялата нощ, нали? Не можеш да очакваш от мен да вися тук до сутринта. Имам си работа. А и не ми хареса тази полицейска кола пред „Корнър“.

— Това го каза и преди. Тази кола не означава нищо.

— Пак ще го кажа. Вече трябваше да съм се върнал в „Пианото“ и ти го знаеш. Мистър Трой побесня, когато Еди не се появи.

— Нека да получи апоплектичен удар. — Гласът на жената беше остър и слаб като лицето й. — Ако не му харесва как Еди си върши работата, нека го уволни.

— Не ти отива да говориш така. — Пъдлър заоглежда стаята. — Не говореше така, когато Еди дойде да проси работа, след като го пуснаха от пандиза. Когато излезе от пандиза и дойде да проси работа, мистър Трой го уреди.

— За Бога! Ще спреш ли да говориш едно и също нещо, тъпако!

Набразденото му лице се надипли от учудване. Той сви главата си навътре и дебелият му врат се нагъна като на костенурка.

— Така не е красиво да се говори, Марси.

— Спри да ги дрънкаш за Еди и за пандиза. — Гласът й прониза въздуха като острието на тънък нож. — Ти в колко затвора си бил, тъпако?

Отговорът му прозвуча катет измъчено мучене: