Росс Макдональд - Подвижна мишена

— Остави ме на мира, чуваш ли?

— Добре, но и ти остави Еди на мира.

— Добре, но все пак къде е той, а?

— Не знам къде е, нито защо е там, но съм сигурна, че си има причина за това.

— Май ще е най-добре, ако се срещне с мистър Трой.

— Мистър Трой, та мистър Трой. Той май те е хипнотизирал? А може пък Еди да не иска да говори с мистър Трой.

Очичките му се втренчиха в лицето и сякаш се мъчеха да отгатнат какво искаше да каже, но после се отказаха:

— Виж какво, Марси — каза той след малка пауза, — можеш да закараш камиона.

— Я повтори пак! Не искам да имам нищо общо с това изнудване!

— За мен не е лошо. Не е лошо и за Еди. Но откакто той те прибра от улицата, носиш ужасни чорапи.

— Затвори си устата или ще съжаляваш! — каза тя. — Проблемът при теб е, че си пъзльо. Само търсиш някоя жена да опере пешкира. Типично за сводник!

Той внезапно се изправи и размаха бутилката:

— Остави ме на мира, чу ли! Не искам нищо от никого. Ако беше мъж, щях да ти размажа физиономията, разбра ли!

Бирата се изплиска на пода и опръска коленете й. Тя хладно отговори:

— Не би посмял да кажеш това пред Еди. Щеше да те нареже на парчета и ти го знаеш.

— Тази малка маймуна!

— Точно така, тази малка маймуна! Сядай, Пъдлър! Всички знаем, че си голям бияч. Ще ти донеса друга бира.

Тя стана и закрачи през стаята, стъпвайки леко и разгневено като изгладняла котка. Взе от кукичката над мивката една кърпа и започна да попива изцапания си с бира пеньоар.

— Ще закараш ли камиона? — попита с надежда Пъдлър.

— И аз ли като теб трябва да казвам нещата по два пъти? Няма да карам камиона. Ако те е страх, накарай някой от тях!

— Не, не става. Не познават пътя и ще се преобърнат някъде.

— Тогава си губиш времето.

— Да, и аз така мисля. — Той несигурно пристъпи към нея, като хвърли голяма сянка на пода и на стената. — Какво ще кажеш за нещо кратко, преди да тръгна? Малко да се позабавляваме. Кой знае с коя се боричка Еди в този момент. И мене си ме бива.

Тя сграбчи от масата един нож за хляб, от тези с назъбено острие.

— Запази намеренията си за себе си, Пъдлър, или ще те любя с това нещо!

— Хайде, Марси. Можем да се споразумеем. — Той стоеше на едно място, все още пазейки дистанция.

Тя преглътна, за да овладее надигащата се истерия, но гласът й прозвуча като писък:

— Махай се!

Ножът за хляб проблесна под ярката светлина и се насочи към гърлото му.

— Окей, Марси. Няма нужда да побесняваш.

Той сви рамене и се оттегли с наранения и безпомощен вид на отхвърлен любовник.

Отлепих се от прозореца и започнах да се изкачвам обратно нагоре. Преди да стигна до върха, вратата се отвори и по страната на хълма се проточи диря от светлина. Замръзнах, както пълзях. Можах да видя как главата ми хвърляше сянка върху сухата трева под мен.

След това вратата се затвори и мракът отново ме обгърна. Сянката на Пъдлър изплува от мрака край къщата. Той тръгна по стръмната алея, като тътреше крака в прахоляка и се скри зад евкалиптовите дървета.

Трябваше да избирам между него и русата жена, Марси. Избрах Пъдлър. Марси можеше да почака. Тя трябваше да чака вечно, докато Еди се завърне.

На няколко мили северно от Буенависта синият камион изостави магистралата и свърна надясно. Спрях, за да го оставя да набере дистанция. На отбивката се мъдреше голяма табела с надпис: „Панорамен път“. Преди да свия по него, превключих на фаровете за мъгла. Мъглата се беше оттекла към морето, но не исках Пъдлър да вижда едни и същи светлини зад себе си.

Пътят беше дълъг около седемдесет мили и отне два часа шофиране през планините. Една отсечка, дълга пет мили, ме издигна толкова високо, че ушите ме заболяха. Този път беше най-лошият, по който някога се бях движил — два коловоза, издълбани по протежение на ръба на тъмен склон, като зад всеки завой ме очакваше мрачната вечност. Пред мен камионът леко се подрусваше, сякаш се движеше по релси. Оставих го да се отдалечи, запалих светлините и се опитах да се почувствам като нов човек, който караше друга кола.

Стигнахме по друг път до същата долина, която аз и Миранда прекосихме предния следобед. Когато излязох на правото шосе в долината, изключих напълно светлините и шофирах под лунната светлина, воден от спомените си. Май се досещах за къде се беше запътил камионът, но трябваше да съм сигурен.

След като прекосих долината, се заизкачвах в планината, до самия връх, където се издигаше Храмът в Облаците. Трябваше отново да включа фаровете, за да не се объркам. Когато стигнах до пощенската кутия на Клод, ме посрещна затворената дървена врата. Далече пред мен се чуваше приглушеното ръмжене на камиона, който напредваше към къщата. Високо над главата ми и назъбените върхове ясното небе бе обсипано със звезди. Пълната луна стоеше неподвижно сред тях като кръгла бяла дупка в нощта.