Росс Макдональд - Подвижна мишена

— Защо не ти?

— Могат да ме разпознаят. Наумил съм си нещо друго. Ти ги занеси, Бърт. Няма да е зле, ако вземеш Сампсън със себе си.

— Не го обичам.

— Той е умно момче и не се страхува от пистолети. Ако закъсаш, ще имаш нужда от помощ.

— Нищо лошо няма да се случи. Но щом казваш, ще го взема.

— Казвам.

На вратата се появи мисис Кромберг, която нервно мачкаше блузата си.

— Мистър Грейвс?

— Какво има?

— Бих искал да поговорите с Миранда, мистър Грейвс. Опитах се да я накарам да хапне нещо, но тя не иска да отключи вратата на стаята си. Дори не ми отговаря.

— Ще се оправи. По-късно ще поговоря с нея. Оставете я сама засега.

— Не ми харесва, когато се държи така. Тя е толкова чувствителна.

— Оставете това. Кажете на мистър Тагърт да ме чака в кабинета. Нека вземе и пистолетите, заредени.

— Да, господине. — Тя беше на път да се разплаче, но затисна пълните си устни с ръка и излезе.

Когато Грейвс се обърна към мен, видях, че част от тревогата й също го беше завладяла. Една от страните му леко потрепваше. Очите му затърсиха някакъв въображаем предмет над стаята.

— Тя сигурно се чувства виновна — каза той, сякаш на себе си.

— Виновна за какво?

— Нищо осезаемо. Предполагам, че причината се крие във факта, че не е могла да заеме мястото, оставено от брат й. Тя е била свидетел на пропадането на бащата и сигурно си мисли, че той не би отишъл толкова далече, ако можеше да е по-близка с него.

— Но тя не му е съпруга — казах аз. — Как реагира мисис Сампсън? Говори ли с нея?

— Преди няколко минути. Приема го много весело. Все едно че чете роман на живо. Как ти се струва това?

— Не ми харесва. Може би тя е тази, която би трябвало да се чувства виновна.

— Дори и да е така, това няма да помогне на Миранда. Тя е странно момиче. Наистина е много чувствителна, но мисля, че не го осъзнава. Ходи винаги с гордо вдигната глава и потиска чувствата си.

— Възнамеряваш ли да се ожениш за нея, Бърт?

— Бих искал, ако можех. — Той тъжно се усмихна. — Предлагал съм й не един път. Не е казала „не“.

— Ти ще можеш добре да се грижиш за нея. Тя е узряла за брака.

За миг той ме погледна мълчаливо. Устните му продължаваха да се усмихват, но очите му засвяткаха предупредително.

— Тя ми каза, че сте си говорили по време на следобедната ви разходка.

— Дадох й няколко бащински съвета — казах аз. — Посъветвах я да не кара толкова бързо.

— Щом ти харесва, дръж се бащински. — Внезапно той смени темата. — Какво ще кажеш за този тип — Клод? Възможно ли е да е замесен?

— Той може да е замесен в какво ли не. Не мога да му имам доверие. Не открих нищо конкретно. Той твърди, че от месеци не бил виждал Сампсън.

На фасадата на къщата пробягаха жълти светлини от фарове за мъгла.

— Това трябва да е шерифът — каза Грейвс. — Доста се забави.

Шерифът връхлетя задъхано в стаята като спринтьор, който е стигнал до лентата на финиша. Той беше едър мъж, облечен в делови костюм, а на главата си носеше фермерска шапка с широка периферия. Както дрехите, и лицето му представляваше смесица от изражения на полицай и политик. Суровата челюст беше омекотена от чувствени провиснали устни, които обичаха жените, пиенето и приятелските разговори.

Той подаде ръка на Грейвс.

— Щях да пристигна и по-рано, но нали ме помоли да ти доведа Хъмфрис.

Другият мъж, който мълчаливо го последва в хола, беше облечен в смокинг.

— Идвам от прием — каза той. — Как си, Бърт? Грейвс ме представи. Името на шерифа беше Спанър. Хъмфрис беше областният следовател. Той беше висок и плешив, а красивото му лице и вдъхновеният поглед издаваха интелектуалната острота на ума му. Двамата с Грейвс не се здрависаха. Бяха твърде близки, за да го правят. Когато Грейвс беше областен следовател, Хъмфрис беше областен прокурор. Отдръпнах се настрани и оставих Грейвс да говори. Той каза това, което трябваше да знаят, и пропусна това, което не трябваше да знаят.

Когато свърши, шерифът каза:

— В писмото пише, че трябва да карате в посока север. Това означава, че той ще се опита да се измъкне в противоположна посока, към Лос Анджелис.

— Явно така смята — каза Грейвс.

— Значи ако блокираме шосето малко по-надолу, ще можем да го пипнем.

— Не можем да направим това — изстрелях аз. — Ако го направим, ще трябва да кажем сбогом на Сампсън.

— Да, но ако уловим похитителя, можем да го накараме да проговори.

— Задръж, Джо! — намеси се Хъмфрис. — Трябва да приемем, че бандата не се състои от един човек. Ако ударим по един от тях, останалите ще ударят по Сампсън. Ясно е като две и две четири.