Росс Макдональд - Подвижна мишена

— Какво става, по дяволите! Не забелязахте ли, че той едва не се блъсна в нас?

— По-добре да го беше направил.

— Беше луд, но караше добре.

— Да, той е една подвижна мишена, която ми се иска да уцеля по някое време.

Тя ме погледна с любопитство. В тъмнината от лицето й се открояваха само големите блестящи очи.

— Изглеждате ядосан, Арчър. Пак ли аз съм виновна?

— Не — казах аз. — Работата ни налага да изчакаме, а аз предпочитам директните действия.

— Разбирам. — Тя изглеждаше разочарована. — Моля ви, закарайте ме вкъщи. Студено ми е и съм гладна.

Обърнах обратно колата в плитката канавка и се насочих към Кабрильо каньон. Встрани от струите жълта светлина на фаровете за мъгла дърветата и храсталаците стърчаха в плътния въздух като пепелявосиви израстъци, забравени от слънцето. Пейзажът напълно съответстваше на мъглявата картина в главата ми. Мислите ми образуваха задънен лабиринт, из който се лутах в търсене на знак за евентуалното място, където беше скрит Ралф Сампсън.

Знакът ме чакаше в пощенската кутия при входа на алеята към къщата на Сампсън и не изискваше особени способности, за да бъде забелязан. Миранда го видя първа.

— Спрете колата.

Когато тя отвори вратата, аз видях белия плик, напъхан в прореза на кутията.

— Почакайте. Нека аз да го взема.

Гласът ми я закова на място с протегната ръка към плика. Хванах го за кранчето и го завих в чиста носна кърпа.

— Може да има отпечатъци.

— Откъде познахте, че е от татко?

— Не съм познал. Закарайте колата до къщата.

В кухнята разгледах плика. От флуоресцентната тръба на тавана струеше бяла светлина и аз се почувствах като в морга, изправен пред масата за аутопсия. Върху плика нямаше нито име, нито адрес. Отрязах единия край и с нокти внимателно издърпах препънатия лист.

Когато видях печатните букви, залепени върху бялата хартия, сърцето ми се сви. Буквите бяха изрязвани една по една и с тях бяха съставяни думите според класическата традиция на отвличането. Думите бяха следните:

МИСТЪР САМПСЪН Е В ДОБРИ РЪЦЕ ОПАКОВАЙ СТО ХИЛЯДИ ДОЛАРА В ОБИКНОВЕНА ХАРТИЯ ВЪРЖИ С КАНАП СЛОЖИ ПАКЕТ В ТРЕВНА ПЛОЩ НА СРЕДА НА ШОСЕ ОТКЪМ ЮЖНИЯ КРАЙ НА МАГИСТРАЛАТА СРЕЩУ ФРАЙЪРС РОУД НА ЕДНА МИЛЯ ЮЖНО ОТ ПОКРАЙНИНИТЕ НА САНТА ТЕРЕЗА НАПРАВИ ТОВА ТАЗИ ВЕЧЕР В ДЕВЕТ ЧАСА КАТО ОСТАВИШ ПАКЕТА ТРЪГНИ ВЕДНАГА ЩЕ БЪДЕШ НАБЛЮДАВАН ДА ОТИВАШ НА СЕВЕР КЪМ САНТА ТЕРЕЗА НЕ ПРАВИ ПОЛИЦЕЙСКА ЗАСАДА АКО СКЪП ЖИВОТ НА САМПСЪН ЩЕ ТЕ НАБЛЮДАВАТ ТОЙ ПРИБЕРЕ СЕ УТРЕ АКО НЯМА ЗАСАДА И НЕ МАРКИРАНИ БАНКНОТИ МНОГО ЛОШО ЗА САМПСЪН АКО НЕ ПРИЯТЕЛ НА СЕМЕЙСТВОТО

— Имахте право — каза Миранда със сподавена въздишка.

Исках да й кажа нещо успокоително. Първото, което ми дойде наум, обаче беше — нещата вървят зле за Сампсън.

— Излезте и вижте дали Грейвс е тук — помолих аз. Тя веднага излезе.

Наведох се отново над листа и без да го докосвам, се заех да изучавам изрязаните букви. Те явно се различаваха по големина и по вид и бяха напечатани върху тънка хартия, вероятно от страницата за обяви на някой масов вестник. Правописът говореше за липса на образованост, но всичко беше относително. Някои високообразовани хора бяха слаби в правописа. А можеше и умишлено да беше написано така.

Когато Грейвс влезе в кухнята, съпроводен от Тагърт и Миранда, вече бях запаметил съдържанието. Той се приближи към мен с тромавите си крака и метален отблясък в погледа.

Посочих към масата:

— Намерихме това в пощенската кутия.

— Миранда ми каза.

— Може да е било пуснато преди няколко минути от една кола, с която се разминах на шосето.

Грейвс се наведе над писмото и го прочете на глас. Тагърт стоеше на прага до Миранда и явно се чудеше дали беше желан, но явно се чувстваше добре. Въпреки че си подхождаха физически, темпераментите им бяха съвсем различни. Под очите й се бяха образували сини сенки. Устните й мрачно висяха и покриваха ситните й зъби. Беше се подпряла на вратата в отчайващо неудобна поза.

Грейвс се изправи.

— Ясно. Ще се обадя на помощник-шерифа.

— Сега ли?

— Да. Нека види парите. Ще се обадя и на шерифа.

— Той има ли човек за снемане на отпечатъци?

— Тогава трябва да се обадя и на областния следовател.

— Добре. Те сигурно не са толкова глупави, за да оставят пресни отпечатъци, но може да се намерят и по-стари. Не е лесно да се изрязват букви с ръкавици.

— Правилно. Каква е тази кола, за която ми спомена?

— Запази го засега в тайна. Искам първо сам да проуча нещата.