Росс Макдональд - Подвижна мишена

Киселият му дъх нахлу в ноздрите ми. Махнах ръката от рамото си.

— А вие пречистен ли сте?

Той вдигна невинно очи към небето:

— Не си правете шеги с тези работи. Навремето бях един пропаднал и лош човек, коравосърдечен и жесток, но после опознах лазурния свят. Слънцето със своя меч изгони черния бивол от тялото ми и аз се пречистих.

„А пък аз съм дивият бивол на пампасите“ — казах си наум.

Миранда се изправи помежду ни.

— Всичко това са глупости. Отиваме да разгледаме. Приказките ти са пълна измислица, Клод.

Той поклати рошавата си глава и ни отправи една кисела доброжелателна полуусмивка, от която стомахът ми се сви.

— Както желаете, мис Сампсън. Светотатството ще тегне над вашите глави. Иска ми се да вярвам и да се надявам, че гневът на Митра няма да бъде толкова голям.

Тя презрително го подмина. Последвах я през сводестата врата във вътрешния двор. Без да ни погледне или да каже нещо. Клод се изкачи по каменната стълба, встрани от вратата, и се скри на покрива.

Покритият с каменни плочи двор беше празен. В стените имаше редици от дървени врати. Натиснах дръжката на най-близката от тях. Видях стая с таван от дъбови греди, в която имаше вградено легло, покрито с мръсно одеяло, затворен мукавен куфар, евтин гардероб от пресован картон и киселата миризма на потта на Клод.

— Свещената миризма — каза Миранда, изправена до рамото ми.

— Наистина ли баща ви прекарва времето си с Клод?

— Страхувам се, че е така. — Тя сбърчи нослето си. — Той приема на сериозно всички тези глупости с почитането на слънцето. Мозъкът му е болен на тема астрология.

— И сега това място е собственост на Клод?

— Не знам дали му го е прехвърлил с документ. Даде го на Клод, за да си направи храм. Предполагам, че след време ще си го вземе обратно, ако може. И ако се освободи от тази религия за лунатици.

— Това е била доста странна ловна хижа.

— Не е точно ловна хижа. Той я построи, за да му бъде нещо като скривалище.

— Скривалище от какво?

— От войната. Прищявката датира от последния период на Ралф. Преди религиозния. Той беше убеден, че наскоро ще избухне друга война. Тук щеше да му бъде светилището, в случай че бяхме нападнати. Едва миналата година преодоля страха си, точно преди да започнат работите по бомбеното укритие. Плановете за него бяха вече готови. Вместо в него той намери убежище в астрологията.

— Аз не употребих думата „лунатици“ — казах. — Вие го направихте. Сериозно ли говорехте?

— Не съвсем — тя тъжно се усмихна. — Ралф не изглежда чак толкова смахнат, ако го познавате добре. Мисля, че се чувства виновен, защото направи много пари от войната. А после и смъртта на Боб. Чувството за вина може да породи редица ирационални страхове.

— Пак сте чела нова книга — казах аз. — Този път — учебник по психология.

Реакцията й ме учуди.

— Гади ми се от вас, Арчър. Не ви ли омръзна да си играете на тъп детектив?

— Разбира се, че ми е омръзнало. Нуждая се от нещо ясно и бляскаво. Някоя движеща се по пътя мишена.

— Вие… — тя прехапа устни, изчерви се и излезе. Влизахме от стая в стая, отваряхме и затваряхме врати. В повечето стаи имаше само легла и нищо друго. В единия край на обширната дневна бяха струпани няколко палета слама. Тя имаше тесни прозорчета и дебели стени като на крепост, а въздухът ухаеше като в килиите на някой областен затвор.

— Учениците не живеят лошо, каквито и да са. Виждала ли сте някои от тях, докато бяхте тук?

— Не. Но и аз не влязох вътре.

— Някои хора умират за бърлога като тази на Клод. Те са готови да подарят всичко, което притежават, и в замяна да получат гладна диета и предпоставки за нервен срив. Досега не съм чувал за такава секта, която почита слънцето. Интересно къде ли са се запилели днес учениците му?

Приключихме обхода на двора, без да срещнем жива душа. Погледнах нагоре, към покрива. Клод седеше с гръб към нас, обърнал лице към слънцето. По гърба и откритите хълбоци плътта му висеше на едри парцали. Главата му се полюшваше напред-назад, сякаш говореше с някого, но самият той оставаше безмълвен. Чувството, което внушаваше гледката на тази фигура, приличаща на брадата жена, движеща се в два сексуални свята, широкият гръб като на евнух и огряната от слънцето глава беше странно и едновременно комично и ужасяващо.

Миранда докосна ръката ми.

— Щом говорим за лунатици…

— Той извършва свещенодействие — отвърнах аз и почти си повярвах. — Поне не ни излъга за баща ви. Освен ако не се намира в някоя от останалите сгради.