Росс Макдональд - Подвижна мишена

— Остава още една миля — каза тя. — Имате ли ми доверие?

— Не, но искам да видя гледката. Никога досега не съм се качвал тук.

Пейзажът извън очертанията на пътя изглеждаше девствен, сякаш не бе докосван от човешки крак. Под нас се ширеше долината, заградена от голи скали и вечнозелени планини. Между стволовете на дърветата се мярна неясна сянка на елен. Подире му с плавна походка вървеше втори. Навън беше толкова ясно и тихо, че нямаше да се учудя, ако чуех и тропота на копитата им. Единственият звук наоколо обаче идваше от шума на двигателя. Единствената гледка, която се разстилаше пред взора ни, се състоеше от наситения със светлина въздух и голото каменно лице на отсрещната планина.

Колата пълзеше по ръба на една падина с формата на сосиера, издълбана на върха на планината. Високо над главите ни, в средата на платото се издигаше Храмът в Облаците, открит единствено за ястребите и авиаторите. Той представляваше едноетажна квадратна постройка от тухли и бели камъни, издигната около централен двор. В пространството, заградено от телена ограда, имаше и няколко допълнителни постройки, които бяха нещо като складова база. От една от тях се процеждаше тънък стълб пушек.

Малко след това нещо върху плоския покрив на централната сграда се размърда. Това нещо досега стоеше неподвижно и аз го бях взел за някаква вкаменелост. Тя се оказа старец, който клечеше със сгънати под себе си крака. Огромната му загоряла фигура се изправи бавно с тежко достолепие. Дългите валма на неподстриганата му сива коса и развятата брада ми напомниха за образа на слънцето, рисуван по старите карти. Той се наведе встрани да вземе някакъв парцал, с който загърна кръста си. После вдигна към нас едната си ръка, сякаш да ни накара да почакаме, и слезе във вътрешния двор.

Обкованата с желязо врата изскърца и се отвори. От нея изникна старецът и с клатушкаща се походка се приближи и отключи външната врата. Първото, което видях, бяха очите му. Те бяха млечнобели и гледаха безсмислено и угоднически като тези на животно. Въпреки мощните загорели рамене и провисналата пред гърдите брада във вида му имаше нещо женствено. Мощният самоуверен глас беше умело съчетание от баритон и контраалт.

— Здравейте, здравейте, приятели мои. Всеки пътешественик, дошъл до отдалечения ми праг, е добре дошъл да сподели моя залък. Гостоприемството е една от най-големите добродетели, граничеща с грижата за здравето на човека.

— Благодаря. Можем ли да вкараме колата вътре?

— Моля ви, приятелю, оставете автомобила извън оградата. Дори и външният кръг не бива да се замърсява от следите на механичната цивилизация.

— Мислех, че го познавате — казах на Миранда, докато излизахме от колата.

— Той не е много добре със зрението.

Той се приближи и синьо-белите му очи се втренчиха в лицето й. Наведе се към нея и провисналата кора се разпиля по раменете му.

— Здравей, Клод — рязко каза тя.

— Но защо, мис Сампсън! Днес не очаквах да ме посетят красотата и младостта. Колко младост! Колко красота!

Той шумно издишаше през устните си, които бяха плътни и червени. Погледнах към краката му, за да определя възрастта. Беше обут в платнени сандали с ремъци, през които се подаваха възлести и подпухнали пръсти на шестдесетгодишен човек.

— Благодаря — отвърна тя с неудоволствие. — Дойдох да видя Ралф, ако той е тук.

— Но него го няма, мис Сампсън. Съвсем сам съм. Засега съм отпратил и учениците си. — Той леко се усмихна, без да разкрива зъбите си. — Аз съм един стар орел, който говори с планините и слънцето.

— Стар лешояд — отчетливо го поправи Миранда. — Ралф идвал ли е скоро?

— Не съм го виждал от няколко месеца. Беше ми обещал, но още не е идвал. Баща ви притежава духовни възможности, но все още е затворен и притиснат от материалния свят. Трудно е да бъде насочен към лазурния свят. Страх го е да повери съществото си на слънцето. — Всичко това бе казано в напевен ритъм и прозвуча почти като литургия.

— Имате ли нещо против да поогледам наоколо? — казах аз. — Искам да се убедя, че наистина го няма тук.

— Нали ви казах, че съм сам. — Той се обърна към Миранда: — Кой е този млад човек?

— Мистър Арчър. Помага ми да открия Ралф.

— Разбирам. Съжалявам, но трябва да се задоволите с думите ми, че той не е тук. Не мога да ви позволя да навлезете във вътрешния кръг, защото не сте преминали обреда на пречистването.

— И все пак мисля да огледам наоколо.

— Но това е невъзможно. — Той сложи ръка на рамото ми. Беше гладка, плътна и кафява, заприлича ми на пържена риба. — Не може да влизате в храма. Ще разгневите Митра.