Росс Макдональд - Подвижна мишена

Прекосихме посипания с чакъл двор и спряхме пред една от тухлените сгради, от чийто комин струеше пушекът. Надзърнах през отворената врата. Едно момиче с преметнат през главата шал седеше по турски пред пламтящ огън, над който къкреше гърне. То побираше около пет галона и беше пълно с нещо като фасул.

— Изглежда, че учениците ще пристигнат за вечеря.

Без да помръдне тялото си, момичето извърна глава към нас. Бялото на очите й блесна като порцелан на фона на индианското лице с цвят на глина.

— Да сте виждали един стар човек? — попитах аз на испански.

Тя мръдна едното си рамо, облечено в ръкав от хасе, по посока на храма.

— Не този стар човек. Търсим един друг, без брада, дебел и богат. Казва се сеньор Сампсън.

Тя вдигна рамене и се обърна към димящото гърне. Сандалите на Клод изскърцаха по чакъла зад нас.

— Както виждате, не съм съвсем сам. Това е моята прислужница, но е по-умна от животното. Ако сте свършили работата си, може би ще ми позволите да се върна към медитацията ми. Наближава залезът и трябва да отдам почитанията си на отиващото си божество.

Зад тухлената постройка имаше една ламаринена барака със заключена с катинар врата.

— Преди да ни оставите, бихте ли отключили и тази врата?

С дълбока въздишка той измъкна връзка ключове изпод диплите на наметката си. В бараката бяха струпани кутии и кашони, повечето от които празни. Имаше няколко чувала с фасул, кашон с кондензирано мляко, няколко гащеризона и работни ботуши.

Клод стоеше на прага и ме наблюдаваше.

— Някои от учениците ми работят понякога в долината. Подобна работа в зеленчуковите полета е също нещо като почитане.

Той се отдръпна, за да мога да изляза. В глинената пръст, до края на чакъления двор, забелязах следи от автомобилна гума. Следите бяха от тежък камион. Шарките, приличащи на кости от херинга, ми бяха познати.

— Мислех, че не позволявате достъп на моторни превозни средства отсам оградата.

Той се втренчи в земята и се усмихна:

— Само когато се налага. Онзи ден дойде камион с провизии.

— Предполагам и вярвам, че е бил пречистен?

— Да, шофьорът беше пречистен.

— Добре. Предполагам, че трябва да почистите наоколо, след като присъствието ни е заразило мястото.

— Това са ваши дела и на Бога. — Той погледна към залязващото слънце и се върна на мястото си върху покрива.

По обратния път, докато излязохме на държавното шосе, се постарах така да запаметя местата, откъдето минахме, за да мога да се върна и със затворени очи, ако се налагаше.

Още преди да прекосим долината, червеното слънце потъна зад редицата облаци над морето. Помръкналите ниви бяха пусти. По пътя задминахме дузина камиони с полски работници, които се прибираха, за да прекарат нощта по наровете на фермите. Натъпкани като добитък, мъже, жени и деца демонстрираха спокойно мълчание в очакване на храна и легло до следващия изгрев. Карах внимателно и бях малко потиснат от необходимостта да се движа в сумрак, когато денят си беше отишъл, а нощта едва започваше да набира скорост.

Облаците нахлуха в прохода като поток мляко и ни съпътстваха, докато слезем от другата страна, като меняха цвета си в съответствие с падащия мрак и застудяването. Един или два пъти на някои от завоите Миранда се накланяше, треперейки, към мен. Не я попитах дали й беше студено, или се страхуваше от нещо. Не исках да я принуждавам да подбира отговора.

Облаците бяха обгърнали планината през целия път до националната магистрала №101. Отгоре светлините от лампите изглеждаха като уголемени от мъглата блестящи петна. Докато чаках на знака стоп, за да се включа в движението, насреща ми излезе чифт силни фарове, които се движеха бясно в посока откъм Санта Тереза. След това внезапно се устремиха към колата ми, сякаш бяха побеснели. Явно шофьорът имаше намерение да свие към прохода. Чу се свистене на спирачки и видях, че гумите поднесоха. Трябваше някак си да се размине с мен.

— Наведете си главата — казах аз на Миранда и здраво хванах волана.

Другият шофьор се опита да изправи курса, превключи на втора и със скорост около четиридесет и пет — петдесет мили се завъртя пред бронята на колата, след което профуча на два метра встрани от мен. Успях да уловя беглия поглед на лицето — слабо и бледо с жълтеникави отблясъци от фаровете ми за мъгла, с нахлупена островърха кожена шапка. Караше черна лимузина.

Дадох заден, обърнах и го последвах. Черният покрив лъщеше от влагата, но аз твърде бавно набирах скорост. Червените светлинки избягаха далече напред и бяха погълнати от мъглата. Нямаше смисъл да продължавам. Той можеше да свие по всеки един от селските пътища, които пресичаха шосето. А може би и за Сампсън беше по-добре, ако се откажех от преследването. Спрях така внезапно, че Миранда се подпря с две ръце на таблото пред нея. Рефлексите ми бяха станали твърде резки.