Росс Макдональд - Подвижна мишена

— Ти май ме учиш как да работя?

— Така изглежда.

— Добре. Има ли нещо друго?

— Постави човек в „Дивото пиано“, когато отворят. За всеки случай.

— Вече съм го определил. Това ли е всичко?

— Дръж връзка с кабинета на областния прокурор в Санта Тереза. Дал съм им писмото за снемане на отпечатъци. Лека нощ и благодаря.

— Хайде, хайде!

Той затвори и телефонистката прекъсна връзката. Задържах слушалката до ухото си. По средата на разговора връзката прещрака. Това можеше да се дължи или на моментно прекъсване на връзката, или на вдигната телефонна слушалка някъде в къщата.

Измина почти цяла минута, докато чуя слабия металически шум от затварянето на телефонна слушалка някъде в къщата.

В кухнята стояха мисис Кромберг и готвачката, белокоса жена със стреснато изражение и майчински закръглен ханш. И двете подскочиха, когато отворих вратата на килера.

— Говорих по телефона — казах аз.

Мисис Кромберг ми отправи една измъчена усмивка:

— Не чух, че сте вътре.

— Колко телефонни апарати има в къщата?

— Четири или пет. Пет. Два на втория етаж и три долу.

Отказах се от идеята да проверявам телефоните. Прекалено много хора имаха достъп до тях.

— Къде са всички останали?

— Мистър Грейвс е събрал персонала в предната стая. Иска да узнае дали някой не е видял колата, с която са донесли бележката.

— А някой видял ли я е?

— Не. Аз самата преди малко чух шум от кола, но не обърнах внимание. Тук често идват заблудени шофьори и обръщат в алеята. Не знаят, че пътят е без изход.

Тя се приближи и прошепна съучастнически:

— Какво пише в писмото, мистър Арчър?

— Искат пари — отговорих аз и излязох.

В коридора се разминах с останалата част от прислугата — млади мексиканци в градинарски дрехи, които вървяха в редица един зад друг с наведени глави, а Феликс завършваше колоната. Вдигнах ръка за поздрав, но той не отговори. Очите му бяха непроницаеми и лъщяха като две бучки въглища.

Грейвс беше приклекнал пред камината в хола и обръщаше с машата една овъглена цепеница.

— Какво стана с прислугата? — попитах го аз.

Той изсумтя, докато се изправяше, и погледна към вратата.

— Изглежда, че всички се мислят за заподозрени.

— Бих желал да не са.

— Не съм направил и най-малкия намек за това. Явно се е пренесло по въздуха. Просто ги попитах дали не са видели колата. Това, което ме интересуваше, разбира се, беше да видя изражението по лицата им, преди да се затворят в себе си.

— Мислиш ли, че е работа на вътрешен човек?

— Явно не изцяло. Но този, който е пуснал писмото, е доста добре осведомен. Как например е могъл да знае, че парите ще бъдат готови до девет часа. — Той погледна часовника си. — Дотогава остават седемдесет минути.

— Може да е просто съвпадение.

— Може.

— Няма да спорим. Може би си прав, че това е отчасти и работа на човек от къщата. Някой видял ли е колата?

— Мисис Кромберг я е чула. Останалите се правят на слепи или наистина са такива.

— И никой не се издаде с нещо?

— Не. Тези мексиканци и филипинци са непроницаеми. — Той внимателно добави: — А и аз нямам причина да ги подозирам, както и да подозирам Феликс.

— Минавало ли ти е през ума, че самият Сампсън може да е нагласил нещата?

Той иронично ме погледна:

— Не се старай да блеснеш, Лу. Никога не те е бивало по интуицията.

— Това е просто предположение. Вместо да плаща такса от осем процента, Сампсън ще спечели на бърза ръка осем бона от цялата тази история.

— Да предположим, че това е осъществимо.

— Случвали са се такива работи.

— Но в случая със Сампсън звучи абсурдно.

— Само не ми казвай, че той е от честните.

Той разрови жаравата с машата. Искрите полетяха нагоре като рояк лъскави оси.

— Според общоприетите стандарти не е. Но той не е достатъчно интелигентен, за да нареди нещата по този начин. Прекалено рисковано е. Освен това той не се нуждае от тези пари. Петролните му полета са оценени на пет милиона, но като приходи носят над двадесет и пет милиона. Сто хиляди долара за Сампсън са джобни пари. Тук наистина си имаме работа с изнудвачи, Лу. Набий си го в главата.

— Ще се постарая — рекох. — Толкова много отвличания завършват с убийство по сметка.

— Това не трябва да завърши по този начин — каза приглушено той — и, за Бога, ще направя всичко възможно, за да свърши добре! Ще дадем парите и ако не ни върнат Сампсън, ще ги преследваме до дупка.

— Аз съм с теб. — Беше по-лесно да се каже, отколкото да се извърши. — Кой ще достави пратката?