Росс Макдональд - Подвижна мишена

— Това го има и в писмото — казах аз. — Четохте ли писмото?

— То е при Андрюс — обясни Хъмфрис. — Той е човекът, който снема отпечатъците.

— Ако открие нещо, ще трябва да видите досиетата на ФБР.

Усетих, че започвам да ставам досаден, но нямах време да бъда тактичен, а и нямах вяра в ченгетата на редовна служба. Обърнах се към шерифа:

— Свързахте ли се с властите в Лос Анджелис?

— Още не. Исках първо да се запозная със ситуацията.

— Добре. Ето ви я ситуацията. Дори и да изпълним инструкциите от писмото, шансът да видим отново Сампсън жив е петдесет процента. Той ще може да разпознае поне един от бандата, този, който го е взел от летището. А това не е добре за него. Ще сгрешите, ако се опитате да хванете човека с парите. Ще имате само един изнудвач в повече в затвора, а в това време Сампсън ще лежи някъде с прерязано гърло. Най-доброто, което можете да направите, е да седнете на телефона. Оставете нещата на Грейвс, засега.

Лицето на Спанър доби гневно изражение и той полуотвори уста, за да възрази. Хъмфрис го отряза:

— Има смисъл в думите му, Джо. Нарушаваме закона, но от време на време трябва да се правят и компромиси. Трябва да спасим живота на Сампсън. Така че сега ние с тебе се връщаме в града.

Той стана. Шерифът го последва.

— Можем ли да бъдем сигурни, че Спанър няма да реши да действа на своя глава?

— Мисля, че да — бавно каза Грейвс. — Хъмфрис ще го наглежда.

— Хъмфрис ми се струва много разумен.

— Той е най-добрият, когото познавам. Работихме заедно около седем-осем години и никога не съм го виждал да греши. Предадох му поста си, когато се оттеглих. — В гласа му имаше съжаление.

— Не трябваше да се отказваш от работата си — казах аз. — Тя ти носеше голямо удовлетворение.

— Да, и прекалено малко пари. Издържах десет години и потънах в дългове. — Той иронично ме погледна. — А ти защо напусна базата в Лонг Бийч?

— Парите не бяха най-главното. Не мога да понасям гъзолизци. Не обичам и мръсните политически игрички. Във всеки случай не напуснах по собствено желание, уволниха ме.

— Добре, ти спечели този път. — Той отново погледна часовника си. Беше почти осем и половина. — Време е да оседлаем конете.

Алън Тагърт ни чакаше в кабинета, облечен в кафяв шлифер, който се разширяваше в раменете и го правеше да изглежда огромен. Той извади пистолетите от джобовете. Грейвс взе единия. И двата бяха 32-и калибър с красиви стоманени дула и големи мерници.

— И не забравяйте — казах на Тагърт, — не започвайте стрелба, преди да са ви предизвикали.

— Вие няма ли да дойдете?

— Не. — Обърнах се към Грейвс. — Познат ли ти е ъгълът на Фрайърс Роуд?

— Да.

— Има ли наблизо някакво прикритие?

— Абсолютно нищо. От едната страна е плажът, а от другата — насипът.

— Няма начин. Ти ще караш напред с твоята кола. Аз ще бъда зад тебе и ще паркирам на около миля по-надолу по шосето.

— Няма ли да се опиташ да го проследиш?

— Не. Искам само да го видя, като мине. След това ще те чакам на бензиностанцията преди града — „Последният шанс“.

— Ясно. — Грейвс щракна закопчалките на куфарчето.

От покрайнините на града до Фрайърс Роуд шосето имаше четири платна и се беше ширнало в права линия, пресичаща скалите, които очертаваха брега. По средата беше разделено от ивица тревна площ. На кръстовището с Фрайърс Роуд тревата свършваше и платната ставаха три. Колата на Грейвс направи остър завой и спря в аварийното платно със запалени фарове.

Мястото беше добре избрано за целта, безлюдно кръстовище, ограничено отдясно от бели крайпътни камъни. Отбивката към Фрайърс Роуд се виждаше като черна дупка, изрязана в скалата. Наблизо не се виждаха нито къщи, нито дървета. От време на време по шосето преминаваше по някоя заблудена кола.

Часовникът на таблото показваше девет без десет. Махнах на Тагърт и Грейвс и профучах покрай тях. До следващата странична отбивка имаше около деветстотин метра. Засякох ги по километража. На около двеста метра по-надолу, точно над плажа, имаше място за паркиране на колите на любителите на морски гледки. Закарах колата дотам и паркирах, обърнат на юг, като не забравих да загася фаровете. Беше девет без седем минути. Ако всичко вървеше по разписание, наетата кола трябваше да мине покрай мене след десет минути.

Мъглата бързо нахлу откъм брега като мощен прилив и за секунди обви колата ми. Откъм север се зададе чифт фарове, които пореха сивата пелена като очи на дълбоководна океанска риба. Отдолу под предпазния парапет се чуваше учестеното дишане на морето. Две минути след девет часа бръснещите светлини се показаха иззад завоя, идващи откъм Фрайърс Роуд.