Росс Макдональд - Подвижна мишена

— Но аз вече съм объркан и заблуден. Защо трябва да заблуждавам и вас?

— И аз самата се чувствам така. И не разбирам какво искате да кажете.

— Ще започна отначало. Когато постъпих в полицията, бях убеден, че определена категория хора се раждат лоши, както някои се раждат със заешка устна например. Работата на полицая беше да открие тези хора и да ги прибере на сигурно място. Но нещата не стояха толкова просто. Злото се таи у всеки човек и за да се прояви, са необходими ред събития и обстоятелства. Обкръжение, удобен случай, материално неблагополучие, малко лош късмет, коварен приятел. Неприятното в случая е, че ченгетата са принудени да съдят за хората според опита си и да действат съобразно преценката си.

— Вие преценявате ли хората?

— Всеки срещнат. Преподавателите в полицейските училища наблягат много на научните методи в разследването и това е обяснимо. Моята работа се състои в това да наблюдавам хората и да си изграждам собствена преценка.

— И вие ли намирате злото у всеки?

— Почти у всеки. Или аз съм станал по-мнителен, или хората наистина са станали по-лоши. Войната и инфлацията спомогнаха за създаването на много мерзавци, по-голямата част от които се установиха в Калифорния.

— Изглежда, не сте склонен да говорите за семейството си?

— Не особено.

— Така или иначе не трябва да вините Ралф за действията му по време на войната. Той винаги е бил малко мерзавец, поне откакто го познавам.

— Значи през целия ви живот.

— Да, през целия ми живот.

— Не знаех, че изпитвате такива чувства към него.

— Опитвах се да го разбера — каза тя. — Може би, когато е бил млад, е притежавал известно достойнство. Започнал е от нищо. Баща му е бил земеделец арендатор и никога не е притежавал собствена земя. Много добре разбирам защо Ралф е прекарал живота си в изкупуване на земи. Навярно си мислите, че той изпитва съчувствие към бедните, защото самият той някога е бил беден? Ето, вземете стачкуващите работници във фермата му например. Условията, при които живеят, са ужасни, а заплатите — ниски, но Ралф никога няма да се съгласи с това. Той би направил всичко възможно, за да ги умори от глад и да ги принуди да прекратят стачката. Той сякаш не иска да признае, че и мексиканците са човешки същества.

— Това е една доста разпространена заблуда, която обаче се оказва полезна. Човек по-лесно мами тези, които не смята за хора. — Пак се превърнах в моралист от ранното Средновековие.

— А мен преценихте ли ме вече? — попита тя след известна пауза.

— Донякъде. Трудно ми е да анализирам доказателствата. Бих казал, че притежавате почти всичко, но може и да не използвате дадените ви възможности.

— Защо „почти“? Какво ми липсва.

— Известна насоченост на действията. Не бива да пилеете времето си. Трябва да усетите ритъма му и да го оставите да ви подкрепя.

— Вие сте странен човек — мило отвърна тя. — Не предполагах, че сте способен да говорите така. А себе си преценявате ли?

— Не го правя, когато успявам да се удържа, но снощи не успях. Поих с алкохол една алкохоличка и видях лицето си в огледалото.

— И каква беше присъдата?

— Съдията отложи наказанието. Наложи ми само строго мъмрене.

— И затова ли карате толкова бързо?

— Може би?

— Аз го правя по друга причина. А и все си мисля, че го правите, защото бягате от нещо. Да пукнете дано.

— Без грубости, ако обичате. Вие обичате ли високите скорости?

Правилата на играта, която играехме, не бяха още твърде ясни, но чувствах, че губя.

— И защо го правите?

— Карам бясно, когато ми е скучно. Въобразявам си, че съм хукнала към нещо непознато, нещо съвсем ново. Нещо ясно и блестящо, някоя движеща се по пътя мишена.

Мрачната ми реплика прозвуча като бащински съвет.

— Със сигурност ще срещнете нещо ново, ако често постъпвате така. Премазана глава и забрава.

— Проклет да сте! — извика тя. — Сам твърдите, че обичате опасностите, но сте почти толкова старомоден като Бърт Грейвс.

— Съжалявам, ако съм ви изплашил.

— Да ме изплашите ли? — Смехът й прозвуча като крясък на морска птица. — Всички мъже сте още с викторианския манталитет. Сигурно и вие сте убеден, че мястото на жената е вкъщи.

— Не в моята къща, във всеки случай.

Пътят започна безспирно да се извива и да се изкачва към небето. Височината намали скоростта на колата. Когато стрелката падна на петдесет, вече нямаше какво да си кажем.

Когато се изкачихме толкова високо, че дъхът ми излизаше на пара през устата, пред нас се изпречи затворена дървена врата, зад която започваше стръмен път, прясно покрит с чакъл. До вратата беше окачена метална пощенска кутия с името на Клод, изписано с бели ръкописни букви. Отворих вратата и Миранда вкара колата.