Росс Макдональд - Подвижна мишена

— Вие тръгнахте по погрешен път, Арчър. Нима забравихте какво казахте снощи: ако нещо се случи на похитителите, със Сампсън е свършено.

— Но с вас все още нищо не се е случило.

— Нищо не се е случило и със Сампсън.

— Къде е той?

— Там, където ще бъде намерен, когато аз пожелая това да стане.

— Вие получихте парите, защо не го освободите.

— Смятах да го направя, Арчър. Дори исках да го освободя днес. Но както изглежда, това ще се отложи за неопределено време. Ако нещо се случи с мен, може да кажете сбогом на Сампсън.

— Можем да се споразумеем.

— Не — отговори той. — Не мога да ви имам доверие. Трябва да разчистим нещата. Нима не разбирате, че объркахте всичко. Имате прекрасната дарба да обърквате работата, но не можете да ми гарантирате, че ще излезем чисти от тази история. Не ми остава нищо друго освен да направя това.

Той погледна към пистолета, който беше насочен към тялото ми, и след това нехайно ме погледна. Всеки миг можеше да стреля, без това да му коства особено усилие. Трябваше само да натисне спусъка.

— Почакайте — казах аз.

Гърлото ми се беше сковало. Кожата ми беше суха и почувствах как ме облива пот. Дланите ми се вкопчиха в коленете.

— Няма защо да протакаме. — Той се изправи и тръгна към мен.

Преместих тежестта на тялото си върху стола. Първият изстрел, едва ли щеше да ме убие, освен ако късметът ми изневеряваше. Между него и втория изстрел можех да го сграбча. Стъпих на пода и бързо заговорих:

— Ако ми предадете Сампсън, мога да ви обещая, че няма да ви задържа и ще си държа устата затворена. Ще имате еднакви шансове с останалите. Отвличането е като всички останали сделки: трябва да опитате шанса си.

— Вече съм го опитал, но не и с ваша помощ. Мускулестата му ръка се изправи, държейки пистолета, чието дуло сочеше към мен като кух стоманен палец. Погледнах настрани в посока, обратна на тази, в която възнамерявах да се отдръпна. Той беше изминал половината път между двата стола, когато прогърмя изстрелът. Когато хванах Тагърт, той беше странно отпуснат. Пистолетът падна от ръката му.

Изстрелът беше прозвучал от друг пистолет. До входа на пътеката стоеше Албърт Грейвс, държейки другия пистолет на Тагърт.

— Много лошо — каза той. — Но нямаше начин.

Лицето ми се обля в пот.

Подхванах тялото на Тагърт, докато се свличаше, и го положих на тревата. Черните очи бяха отворени и блестяха под слънцето. Зениците не реагираха на допира на пръстите ми. Кръглата дупчица в дясното му слепоочие беше безкръвна. Белегът на смъртта го беше превърнал в купчина органична материя на стойност около тридесет долара.

Грейвс стърчеше над главата ми.

— Мъртъв ли е?

— Едва ли си е помогнал сам. Ти свърши добра работа.

— Един от двама ви трябваше да умре, така или иначе.

— Знам — рекох. — Няма да се заяждам. Но щеше да е по-добре, ако му беше избил пистолета или беше надробил ръката му.

— Не мога да бъда сигурен, че ще успея да се прицеля така добре. Отдавна съм изгубил навиците си. — Устните му се свиха в иронична усмивка, а едната му вежда се повдигна лукаво. — Ти си един заядлив кучи син, Лу. Аз ти спасих живота, а ти си седнал да критикуваш начина.

— Чу ли какво каза той?

— Чух достатъчно. Отвлякъл е Сампсън.

— Но не е действал сам. Това тук няма да се хареса на приятелите му. Те ще си го изкарат на Сампсън.

— Значи Сампсън е жив?

— Според Тагърт е така.

— Кои са останалите.

— Единият е Еди Ласитър. Другата — Бети Фрайли. Може да има и още. Ще съобщиш ли на полицията за това убийство?

— Естествено.

— Кажи им да го запазят в тайна.

— Не се срамувам от това, което направих, Лу — остро отговори той, — въпреки че според теб би трябвало да се срамувам. Наложи се да действам по този начин и ти го знаеш по-добре от мене.

— Погледни на нещата от гледната точка на Бети Фрайли. Според нея не би било справедливо. Когато разбере какво се е случило с партньора й, тя ще отиде право при Сампсън и ще го поздрави с куршум в черепа. Защо й е да го държи жив, след като вече парите са в нея.

— Имаш право — каза той. — Няма да уведомяваме журналистите.

— Освен това трябва да я открием, преди тя да се е добрала до Сампсън. Пази се, Бърт. Тя е опасна, а и се съмнявам, че е била влюбена в Тагърт.

— И тя ли? — каза той след кратка пауза. — Чудя се как ли ще го понесе Миранда?

— Трудно. Тя го харесваше, нали?

— Падаше си по него. Знаеш, че е романтичка, а освен това и твърде млада. У Тагърт имаше неща, които според нея й бяха нужни — младост, приятна външност и купчина бойни подвизи. Тази случка ще я разтърси.