Джеймс Паттерсон - Високи залози

— Малки човеко, колко пъти съм ти повтарял първо да почукаш? — попитах го.

— Около милион пъти — отвърна той и се засмя, преди да пропълзи между мен и Бри.

За да не остане по-назад, Джени също цъфна скоро и двете деца започнаха да бъбрят оживено с нас, сякаш не беше шест и половина сутринта. При все това беше толкова приятно отново да сме всички заедно.

В седем вече бях приготвил порциите бекон с пържени яйца и сандвичите с домати, докато Бри направи кафето и наля портокаловия сок. Джени и Али прелистиха сутрешните вестници, за да проверят споменава ли се някъде моето име, а аз успях дори да прескоча до всекидневната, за да пусна един диск на Гершуин. Никакво усамотение за мен и Бри в спалнята, но не можеше да се каже, че се чувствахме нещастни.

Тъкмо изсипвах моя принос към закуската от тигана в чиниите, когато от горния етаж записука телефон, при това достатъчно силно, за да се чуе въпреки музиката.

Всички преустановиха заниманията си и ме погледнаха, а аз си стоях с мазната лъжица в ръка.

— Какво? — промърморих, с широко отворени очи и напълно невинен вид. — Не чувам нищо.

От всички страни на масата се разнесоха радостни възгласи, а от Бри заслужих дори леко потупване отзад.

Който и да беше, явно притежаваше достатъчно здрав разум, за да не звъни повече.

Няколко часа по-късно с Бри се прибрахме, след като изпратихме децата на училище и се отбихме в аптеката и супермаркета.

— Горе — казах й още преди да затворя вратата — ни чака една недовършена работа, теб и мен.

Тя ме целуна и пое от ръцете ми кесията с храната.

— Ей сега идвам. Не започвай без мен.

Бях на средата на стълбището, когато ме извика от кухнята:

— Алекс! — Гласът й прозвуча напрегнато. Какво пък сега? — Имаме си компания .

Когато слязох долу, тя стоеше в коридора, водещ към слънчевата веранда, и гледаше навън.

— Можеш ли да отгатнеш кой ни е дошъл на гости?

Пристъпих до нея и видях Нед Махони да седи в задния ни двор и да барабани с пръсти по масата за пикник.

— Дяволите да го вземат — промърморих сърдито.

Той не помръдна, когато се появих на верандата и слязох на двора, за да разбера какво се е случило.

— Ти ли ми звъня преди малко? — попитах го. Нед кимна и още преди да заговори, вече знаех, че случаят не е приключил. — Искаш ли да влезем вътре?

— Нека поговорим тук — предложи той.

Грабнах отвътре едно яке и две чаши кафе, след което се върнах на масата за пикник.

Докато седях, Нед почти изгълта кафето си. Изглеждаше изтощен. Сякаш цялата му обичайна напористост се бе изпарила — или поне временно изчерпала.

— Добре ли си? — попитах го загрижено.

— Само малко съм уморен — призна ми Нед. — Не можах да оставя нещата така, Алекс. Използвах цялото си лично време, цялата си отпуска. Кейти ще ме убие.

— Както и Бри мен — кимнах разбиращо. — А тя има оръжие.

— Все пак си струваше. Момче, не става ли винаги така? Натъкнах се на някого, с когото искам да се срещнеш. Казва се Обри Лий Джонсън. Живее на юг, в Алабама, но заради бизнеса си често пътува до Вирджиния.

Нед допи кафето си, а аз плъзнах чашата си към него. Част от обичайното му настървение вече започваше да се завръща.

— Този тип ми каза, че имал история, която според него била важна. И можеш ли да отгатнеш, Алекс? Наистина е важна.

Нямаше начин Махони да уреди служебно пътуване до Алабама. Дори случаят да беше негов — а не беше — Бюрото зорко следеше как се харчат парите на данъкоплатците и за подобни разпити на място обикновено ангажираше агенти от местните филиали. Нед вече си бе разменил няколко имейли с филиала на Бюрото в Мобийл, но накрая решихме да отлетим за Алабама на собствени разноски.

Пристигнахме на летището в Мобийл късно сутринта на следващия ден и веднага взехме кола под наем.

Обри Джонсън живееше на остров Дофен, на около един час път с кола в южна посока. Оказа се малко, заспало селце, или поне по това време на годината, така че без затруднения намерихме магазина му — „Рибарски такъми на Големия татко“ на авеню „Кадилак“.

— Заради това ли се влачихме дотук? — попитах Нед. — Заради рибарските такъми на Големия татко?

— Може да ти се стори странно, но това е краят на пътя. Тук ще се разплете цялата конспирация. Ако извадим късмет, разбира се.

— Тогава да видим колко сме късметлии.

Джонсън беше висок, общителен мъж, около петдесет и пет годишен. Веднага ни покани вътре, все едно бяхме двама стари негови приятели, и завъртя двойната ключалка след нас.