Джеймс Паттерсон - Високи залози

— Кои са те?

— Спецслужбите. Шибаните федерални. Кой знае, може и проклетият президент Ванс.

Спрях се, за да поема дъх, с надеждата той да последва примера ми.

— Объркваш ме, Бауи — казах му. — В една секунда изглеждаш с ясен ум, а в следващата…

— Да, добре, само защото съм параноик, не означава, че не искат да ме докопат, нали?

Странно, но това не можех да го оспорвам, затова продължих.

— Защо не ми кажеш какво искаш да чуеш, за да свалиш оръжието си?

Посочи ми с кимване към най-близкия полицай.

— Нека те първи свалят оръжията си.

— Хайде, Константин. Много добре знаеш, че това няма да стане. Затова се опитай да се разбереш с мен. Ако наистина си невинен, тогава аз съм на твоя страна. Откъде ти е този пръстен?

— Престани с въпросите. Просто престани.

— Добре.

Ръцете му бяха мускулести, но след като поне последните двадесет минути ги бе държал протегнати, вече започваха да треперят. Всъщност той се помръдна, за да се нагласи по-добре, да подпре ръката, в която държеше оръжието, върху коляното си.

— Бауи, аз…

Отекна трясък от пропукване на стъкло. Това бе всичко. Едно от малките стъкла на прозореца зад него се пръсна на парчета и Бауи рухна по лице върху килима, с малка черна дупка на тила си.

Не можех да повярвам на очите си. Не исках да го повярвам. Екипът за спешно реагиране незабавно пристъпи към действие. Някой ме издърпа назад, в коридора, докато останалите се скупчиха около Бауи.

— Имаше изстрел — заподозреният е улучен! Веднага ни трябва медицинска помощ!

След няколко секунди си проправих път навътре в спалнята. Целият треперех от ярост. Защо трябваше да стрелят по него? Защо точно сега? Бях го накарал да говори. Бауи лежеше проснат на пода, с разперени ръце. През счупения прозорец видях друг полицай на отсрещния покрив, със снайпер в ръка.

— Зарежете медиците — рече командирът на командосите. — Ще се срещнем на долния етаж.

Двама от екипа ме поведоха през вратата и надолу по стъпалата без повече обяснения. Явно повече не им бях необходим.

Когато излязохме на покритата предна веранда, екипът за спешна помощ чакаше отвън. Протоколът изискваше да бъдат повикани, но в този момент с това се изчерпваше всичко. Вече бях видял достатъчно, за да зная, че Константин Бауи нямаше накъде да е по-мъртъв.

Както и това, че съм бил стръв в цялата мръсна игра. Още отначало бяха решили да го убият.

Които и да бяха те .

Всичко изглеждаше твърде лесно, твърде подредено, но това не означаваше, че Константин Бауи не беше убиецът, нали? Следващите няколко дни бях зает само с внушителната по обем работа с документите. Не мисля, че повечето хора имат представа колко много мастило се изисква, за да натикаш в шкафа с архивите един случай на убийство, особено от такъв мащаб.

Не и когато ФБР и специалните служби твърдят в един глас, че справедливостта е възтържествувала.

Заредиха се безкрайни срещи, а след тях и пресконференциите. Вече обещаха цялостно разследване от сенатска комисия, тъй като сред конгресмените и медиите циркулираха какви ли не слухове. Цялата страна оживено коментираше: за списъка с клиентите на Тони Никълсън, за намесата на спецслужбите и дори дали Бауи е имал съучастник, който може би още е на свобода.

След като свърших с документирането на случая, реших да си позволя почивка до края на седмицата. Излязох от кабинета късно вечерта в сряда и отидох направо в болницата. От няколко дни Нана изглеждаше по-спокойна, като ангел, което едновременно беше добре и все пак трудно да се приеме. Останах буден през по-голяма част от нощта и само я гледах.

Сутринта в четвъртък леля Тия ме смени и аз се прибрах у дома толкова рано, че заварих Бри още в леглото. Тъкмо започваше да се размърдва, когато се сгуших до нея.

— Прави каквото искаш — тихо ми прошепна тя, — само не ме събуждай.

Но после се засмя и се обърна към мен, за да ме целуне за добро утро. Краката й се преплетоха с моите под завивките.

— Добре тогава, просто прави с мен каквото пожелаеш — промърмори тя.

— Това е прекрасно. Ще запомниш ли тези думи? — попитах я.

Тя кимна, опряла чело до моето, а аз си казах, че не искам да бъда никъде другаде. Само тук. Завинаги.

Тогава вратата на спалнята се пооткрехна. Разбира се, нямаше да ни се размине.

— Тате, върна ли се? — Главата на Али се показа през процепа и след малко той скочи в леглото, преди още да успеем да му кажем да излезе.