Джеймс Паттерсон - Високи залози

Никълсън се опасяваше, че наистина започна да загрява.

— И какво очакваш от мен да направя… За нашия проблем?

Онзи само сви рамене, после почеса наболата си брада с барабана на револвера си.

— Най-малкото, което се иска от нас, е да доставим някого обратно на господин Мартино. Затова ти ще поразпиташ наоколо, ще откриеш каквото можеш или ти ще бъдеш този, когото ще доставим обратно.

— Или пък малката дама от стълбището — добави другият.

— Можете да я вземете — оживи се Никълсън. — Така ще сме квит.

Дебелакът най-сетне се ухили, после се изправи. Бизнесът за тази нощ беше приключен.

— Мисля да си взема пиячка за из път — каза той на Никълсън. — Ти само стой мирен.

И се заклатушка към барчето, където неговият помощник вече се зареди с толкова бутилки, колкото можеше да побере в двете си ръце.

След като двамата тъпаци си заминаха, Никълсън си наля питието и си сложи малко лед на главата. Отчете, че те бяха отмъкнали всичките му бутилки Джони Уокър, но бяха му оставили шотландското уиски Далмор, реколта 1962, поставено точно там, най-отпред в барчето. Една бутилка струваше четиристотин долара и това му се стори като зловещо предзнаменование за нещо друго.

След като тези загубеняци се бяха добрали до него, значи всичко се развиваше по-бързо, отколкото си мислеше, че е възможно.

И кой, по дяволите, е този Джони Тучи?

За Суарес и Овъртън всяка работа по поръчка на Зевс беше като бъркане в тайна пощенска кутия — никакви срещи очи в очи, според взаимното им споразумение с този, дето им плащаше, който и да бе той. Влизаха след него в някогашната пристройка за карети в „Блаксмит Фармс“, почистваха грижливо всичко и отнасяха това, което трябваше да се отнесе, включително и телата.

Точно преди зазоряване понтиакът им Джей-6 още се друсаше по познатия черен път сред затънтените гори на Вирджиния. Отзад колата им беше малко клекнала заради тежестта в багажника.

— Нека те попитам нещо — каза Суарес на партньора си. — Очевидно този, нашият, е отвратително богат. Защо тогава рискува? Какво — да не е откачил съвсем?

— В някое отношение, сигурно…

— В някое отношение ли? Защо не кажеш, че той по триста шестдесет и пет пъти в годината е по-луд от плъх на амфетамини? Как успява да се измъква от цялата каша — как ?

— Ами например, да започнем с едно нещо — ти знаеш ли кой е той, Суарес?

— Прав си, не знам. Но все някой трябва да знае. И някой ще го спре накрая.

— Какво мога да ти кажа — освен добре дошъл в откачения свят на богатите и известните. Май се показа вече дробилката за дърва ?

Реми Уилямс хич не им вярваше на тези двамата. Нямаше им доверие, още откакто сключиха договора. Когато спряха пред бараката и дори не слязоха от колата, той се досети, че нещо става. Нещо по-голямо от обичайното прочистване на боклука.

— Как сте, момчета? — Дотътри се до тях като някакъв бял боклук, за какъвто го мислеха. — Какво ми носите този път?

— Две женски. — Шофьорът вдигна очи, макар че избегна неговите. Какво значеше това? Да не би този латиноамериканец да има съвест? — Едната от тях има куршум в гърдите. Сам ще се увериш.

— О, така ли? И защо сте я застреляли?

— Не зная, може би защото още търсим последната, която избяга.

Реми можеше да се закълне, че този тип го поднасяше, но не беше сигурен защо или заради какво бяха тези убийства. Той беше само незначително винтче в цялата машина, нямаше достъп до всички подробности. Нищо чудно никой да не знаеше всичко докрай. Както с убийството на Джон Кенеди. Както с убийството на Боби Кенеди. Или, по дяволите, като при аферата с О’Джей Симпсън.

— А на мен ми се струва, че ти си застрелял и нея — опита се той да се помайтапи с шофьора на понтиака. — Може би изобщо не е избягала. Може би просто гние някъде в онези гори, превръщайки се в тор. Само туристите могат да я открият.

— Да, може би. — Бившият агент пое дълбоко дъх. Май започваше да прекалява с показното си раздразнение. — Слушай, ако може само да почистиш багажника, за да потеглим по живо по здраво.

Реми се почеса по чатала — пак го направи нарочно, — а после се затътри към багажника на колата. Шофьорът го отвори пред него. Исусе! Само виж това.

Двете тела бяха увити два пъти в черен полиетилен и залепени със скоч лента. Тези момчета бяха професионалисти в работата си — длъжен бе да им го признае. Но кой, дяволите да го вземат, беше убил тези момичета? Какво ставаше тук? Кой беше убиецът?