Джеймс Паттерсон - Високи залози

— Аз… Не мога. Къде ще ходим? — Джони се бе превил надве, свил ръце в чатала си. Искаше му се само да може да избяга. Имаше чувството, че коремът му се е обърнал с вътрешността навън. — Само… Просто ме застреляйте… И с това да се свърши.

— Да, иска ти се, нали? Да се присъединиш към малката си приятелка в отвъдното. Но се опасявам, приятелче, че няма да е толкова лесно.

Двамата се наведоха над него и започнаха да го омотават с чаршафа на мотела. Издърпаха краищата и здраво ги завързаха. Джони нищо не можеше да стори, защото бе невъзможно да отдалечи ръце от тялото си. После го повлякоха към вратата, сякаш бе торба с мръсни чаршафи за пералнята.

Тогава би трябвало да започне да крещи, ако имаше въздух за това, защото Джони Тучи току-що осъзна къде отиваха и какво го очакваше.

Когато майката на Каролайн спря черния си шевролет събърбан на паркинга на гробището Рок Крийк, я видях за пръв път от повече от двадесет години. Бяхме говорили по телефона за организирането на погребението, но сега, когато беше тук, не знаех какво да очаквам от нея, нито какво да й кажа.

Побързах да отворя вратата на колата й.

— Здравей, Мишел.

Стори ми се същата както някога. Все още хубава, със същата буйна коса, само дето сега беше прошарена, прибрана в дълга, хлабава плитка, която се спускаше по гърба й.

Единствено очите й бяха различни. Винаги са били тъй живи. Бях я виждал да плаче, но днес бяха пресъхнали, зачервени и толкова уморени.

— Забравила съм колко си приличате — рече тя.

Имаше предвид Блейк; никога не ни бъркаха, че сме братя, толкова си приличахме, поне физически, особено в лицата. Блейк също бе погребан тук, в Рок Крийк.

Протегнах й ръка и останах леко изненадан, че тя я пое. Закрачихме към църквата „Сейнт Пол“, като останалите от семейството ми ни следваха на няколко крачки.

— Мишел, искам да знаеш, че аз лично водя случая на Каролайн. Ако се нуждаеш от мен за нещо…

— Нищо не искам от теб, Алекс.

Изрече го тъй бързо, като проста констатация на един факт. Но като заговори отново, гласът й потрепери.

— Дошла съм само да положа детето си в убежището му за вечен покой… — Спря насред думите си, за да успокои дишането си. — И после ще се прибера у дома в Провидънс. Сега само толкова мога да направя.

— Не бива да се справяш с това съвсем сама. Можеш да останеш при нас в къщата. Ще е добре и за Нана, и за мен. Зная, че мина доста време…

— Доста време, откакто обърна гръб на брат си.

Значи това беше. Двадесет години неразбирателство си казаха думата, просто така.

Към края пристрастеността на Блейк беше основната тема на разговорите ни. Той отказа да се вижда с мен, когато станах прекалено агресивен и настоях да постъпи в клиника за лечение на наркомани, но очевидно ме го бе споделил с Мишел, която по онова време също прибягваше до хероина, дори и когато бе бременна с Каролайн.

— Всъщност беше точно обратното — казах й, колкото може по-деликатно.

Тя за пръв път повиши тон.

— Не мога, Алекс! Не мога да се върна в онази къща, затова не ме моли повече.

— Разбира се, че можеш.

И двамата се извърнахме. Думите бяха изречени от Нана. Бри, Джени и Али също бяха там, застанали от двете й страни като нейна стража.

Тогава тя се приближи до Мишел и я прегърна.

— От дълго време не сме виждали теб и Каролайн, а ето че сега я загубихме завинаги. Но ти още си част от нашето семейство. Винаги си била.

Нана отстъпи назад и отпусна ръка върху рамото на Джени.

— Джанеле, Али, това е вашата леля Мишел.

— Съжалявам за загубата ти — промълви Джени.

— Каквото и да се е случило до днес или каквото и да се случи утре, точно сега това няма значение — продължи Нана. Гласът й преливаше от емоции и аз долових лек акцент, наследство от южняшките баптисти. — Тук сме, за да си спомним за Каролайн с цялата си любов, която сме съхранили в сърцата си. И когато сбогуването приключи, ще се тревожим за това, което ще последва. — Мишел изглеждаше разколебана. Огледа ни, без дума да отрони. — Тогава всичко е наред — заяви Нана. Потупа се няколко пъти по гърдите. — Господи, цялата тази скръб ме кара да се чувствам ужасно. Мишел, би ли ме хванала за ръка?

Знаех, че сърцето на Нана също се късаше от мъка. Каролайн бе нейна внучка, макар че в действителност не я познаваше и така продължаваше до днес. Междувременно имаше още някой, който се нуждаеше от помощта й. Може би това е моята роля, помислих си аз. Понякога най-добрият или единственият начин да се погрижим за мъртвите е като се погрижим за живите.