Джеймс Паттерсон - Високи залози

— Няма как. Петнадесет секунди.

— Извинете ме, детектив, но вървете по дяволите. — Ръката ми се надигна, но успях да се сдържа. Уилъби потрепна и отстъпи крачка назад. — Махайте се от кабинета ми, за да не ме принуждавате да ви изхвърля.

Изчаках до края на тридесетте секунди.

— Ще ви видя по новините — казах му. — Повярвайте ми, този път няма да сте водещият.

Тридесетина километра непроходима стара вирджинска гора отделяха бараката на Реми Уилямс от всичко останало на този свят. Късче от първичната дива пустош с цялата уединеност, която човек можеше да си представи. Тук и цяла нощ да крещиш, никой нямаше да те чуе…

Не че по тези места се случваше някога някой да се разкрещи или да се държи истерично. Реми винаги бе ценял ефективността и беше много добър в това, което вършеше.

Прочистване.

Работата обаче беше в това, че не обичаше изненадите — като ярките фарове, които зашариха напред и назад по прозореца на бараката му точно след като падна мракът.

След броени секунди той изскочи през задната си врата с една от трите си пушки Ремингтън 870, които пазеше именно за подобни случаи — за неканени посетители. Притича отстрани на бараката и зае позиция, осигуряваща му чудесен поглед към тъмния седан, който току-що спря пред постройката.

Видя, че колата беше понтиак, черна или тъмносиня.

Двама мъже излязоха от нея.

— Има ли някой? — провикна се единият. Гласът беше познат, но Реми за всеки случай нагласи пушката — помпа на кръста си.

— Какво търсите тук? — извика им той. — Никой не се е обадил да предупреди, че ще дойдете.

Сенките им се извърнаха в мрака към него.

— Успокой се, Реми. Намерихме го.

— Жив ли е?

— Засега.

Реми бавно пристъпи към верандата и опря пушката си до фенера с батерия, преди да го включи.

— А какво стана с другата работа? С момичето, което избяга?

— Още работим по случая — отвърна онзи, по-самонадеяният, от бялата раса. Реми не им знаеше имената и не искаше да ги знае. Наясно беше обаче, че латиноамериканецът беше по-умният и затова по-опасният. Мълчалив, но смъртно опасен във всяко отношение.

Отиде отзад до колата и блъсна по багажника с фенера си.

— Отвори го.

Младият хлапак вътре беше чисто гол, както го е майка родила, наполовина увит в изпоцапани чаршафи и с уста, залепена с две ленти скоч. Щом трескавият му поглед се прикова върху Реми, започна да лази из багажника, сякаш можеше да се скрие някъде.

— Защо е без дрехи, по дяволите? Какъв е смисълът?

— Когато го намерихме, чукаше едно момиче.

— И тя…?

— Погрижихме се за нея.

— Ааа, и нея трябваше да ми я донесете за съхранение.

Реми се обърна пак към хлапето, което отново застина — с изключение на очите му. Тези очи явно никога не преставаха да мърдат.

— Той е забавен малък плъх, нали?

Бръкна надолу и измъкна момчето, после го завъртя така, че да види двадесетгодишната дробилка за дърва на светлините на фаровете.

— А сега вече знаеш защо си тук, затова няма да шикалкавя с подробностите — предупреди го той. — Искам само да узная едно нещо от теб. Но помисли добре, преди да ми отговориш. Казвал ли си на някого за това място? На когото и да е?

Хлапето заклати глава повече пъти, отколкото бе необходимо — не, не, не, не, не.

— Наистина ли си сигурен в това, синко? Не би ме излъгал, нали? Особено сега?

Главата на хлапака промени посоката на клатенето: да, да, да.

Реми се засмя.

— Видяхте ли го? Прилича на една от онези глупави кукли, дето си клатят главите. Направо да го окачиш на таблото! — Наведе се, за да застане точно срещу лицето на хлапето, и го погали по черепа. После започна да върти главата му нагоре и надолу, наляво и надясно, като през цялото време се смееше.

— Да, да, да… не, не, не… да, да, да…

Сетне с рязък замах усука главата му и прекърши врата му. Остави момчето да падне на земята като счупена играчка.

— Това ли беше? Да му счупиш врата? — попита единият от двамата. — За това ли го доведохме жив?

— О, всичко е наред — рече Реми, като леко засили акцента си. — За тези работи имам интуиция. — Онези двамата поклатиха глави, сякаш беше беден селяндур от Юга, което Реми възприе като комплимент за способностите си.

— Хей, приятели, не искате ли да пийнем по едно? Имам отзад нещо наистина добро.

— Ние трябва да тръгваме — каза мургавият. — Благодаря за предложението. Може би някой друг път, Реми.

— Както желаете. Няма проблеми.