Джеймс Паттерсон - Високи залози

— Защо?

Тя се усмихна любезно.

— Защото не всяка девойка желае да обслужва клиентела, която използва Гугъл, за да си търси момичета.

— Имате право, макар че вече си отбелязах агенциите. — Харесвах тази жена, въпреки професионалната й кариера. — Какво друго?

— Ще помогне, ако се знае дали е работила на повикване, без повикване или и двете. Също така няма да е зле да се установи дали е имала някаква специалност. Като тиранична господарка, покорна робиня, лесбийски сеанси, масажи, групови изпълнения, такива неща…

Кимнах, но не ми беше никак лесно, дори напротив, ставаше все по-зле. Всеки обрат в този случай ми напомняше за нещо, което не исках да узная за Каролайн. Отпих глътка от минералната вода.

— А какво можете да ми кажете за самите момичета? Откъде идват?

— Пред вас ще го призная — колежанските вестници са моята златна мина. Тези хлапачки си въобразяват, че с всичко могат да се справят. Доста от тях вече презират мъжете. Някои искат просто авантюра. Пускам свои реклами на много места, но ще останете изненадан. — Тя посочи към джоба ми, където прибрах снимката на Каролайн. — С тази работа може да е плащала таксата си в юридическия факултет. Или дори медицинския, ако щете вярвайте. Едно от най-добрите ми момичета е бъдещ хирург. — Замълча, наведе се към мен и се взря в очите ми. — Съжалявам, но… Това момиче означава ли нещо за вас? Простете за въпроса ми. Ала изглеждате тъжен…

— Каролайн беше моя племенница — признах.

Тя отново се облегна на дивана и закри уста с пръстите си с безупречен маникюр.

— Никога не съм виждала следи дори от най-леко насилие, по което и да е от момичетата ми. Що се отнася до мен, този, който е направил това, заслужава да умре от мъчителна смърт.

Струва ми се, че вече бях казал достатъчно, но ако този адвокат не беше при нас, вероятно щях да споделя с Марсела Уийвър, че се чувствах точно по същия начин.

Усещах някакво положително раздвижване по случая, но остатъка от този ден посветих единствено на проследяване на изчезнали лица. Следобед Сампсън се присъедини към мен, за да разпитваме едно след друго обърканите семейства.

Когато пристигнахме при родителите на Тимоти О’Нийл, единственото, което със сигурност бяхме постигнали, бе да събудим лоши чувства.

Семейство О’Нийл обитаваше старомодна къща в колониален стил в Спринг Вали. Беше скромна, ако се сравни със съседските, но бях напълно сигурен, че струваше седемцифрена сума. Както повечето от хората тук, семейство О’Нийл беше част от вашингтонския елит. Направиха ми впечатление на „стабилна“ ирландска фамилия и се зачудих как да подхвана разпита за изчезналия им син.

— Ние много обичахме Тимоти — заяви госпожа О’Нийл в отговор на първия ми въпрос. — Зная какво пише в досието му и съм уверена, че според вас ние сме много наивни, но любовта ни към Тимоти е непоклатима.

Седяхме във всекидневната им, до малък роял, отрупан със семейни снимки. Госпожа О’Нийл взе една фотография на Тимоти, по-голяма от тази, която бях закрепил на моя работен плот в кабинета си у дома. Надявах се, за тяхно успокоение, да се окаже накрая, че той просто е избягал от Вашингтон.

— Споменахте, че е работил като барман? — попита Сампсън.

— Да. Или поне доколкото ни е известно… — рече господин О’Нийл. — Тим спестяваше пари за свое жилище.

— И къде е работил?

Двамата му родители се спогледаха. Госпожа О’Нийл вече се бе просълзила.

— Точно заради това ни бе толкова трудно — заговори тя. — Ние дори не знаем къде. Наясно бяхме само, че е някакъв частен клуб. Задължили го да подпише документ, че ще го пази в тайна. И ни каза, че нищо не можел да ни разкрива за клуба — заради собствената му безопасност.

Господин О’Нийл продължи след съпругата си:

— Мислехме, че по онова време синът ни просто си е придавал важност. Но сега просто не зная в какво да вярвам…

Мисля, че той знаеше в какво да вярва, но не беше моя работа да споря с господин О’Нийл. Тези хора отчаяно искаха синът им да се върне при тях. Не им завиждах, защото ми бе ясно колко много им струва да изтърпят един мъчителен полицейски разпит с двама детективи.

Накрая ги помолих да ми позволят да огледам стаята на Тимоти.

Последвахме ги през кухнята и съседното перално помещение до това, което според мен някога е било използвано като стаи за прислугата. Имаше отделен вход от задния салон и спалня с баня към нея — малка, но позволяваща напълно да се усамотиш.