Чарльз Броко - Кодът на Атлантида

— Включително потопът, който унищожил Атлантида — каза Гари.

— Всъщност тези истории за потопи не включват измислиците на Платон — поправи го Лурдс. — Това е съвсем друга история. При нея светът оцелял, единствено Атлантида загинала. Потопът от легендата за инструментите е по-голям. Много по-голям.

— Значи смяташ, че инструментите са били свързани с големия потоп? — попита Наташа. — С потопа от Библията, пратен от бог да изтрие злото и покварата от света?

— Легендата не беше много ясна. Не зная. Възможно е. Но е възможно и да става въпрос за съвсем друг потоп. В един или друг момент светът е бил заливан от потопи, които наводнявали обширни територии. Голяма част от Съединените щати някога е била дъно на море. Археолозите непрекъснато откриват останки от праисторически морски животни в пустините на Запада. Голяма част от Европа също е била под водата. Откриха скелет на кит на една планина в Италия.

— Но инструментите… Мислиш ли, че са свързани с потопа? — попита Лесли.

— Не зная. Това е стара устна легенда, която е почти напълно изгубена. Няма значение с какво са свързани. Просто искам да потвърдя дали е вярна. Иска ми се да разбера дали в тази история има нещо повече от това, което вече знам. Мисля, че може да се окаже важно.

Светата колегия на кардиналите

Ватикана

06.09.2009

Въпреки че пристигна по-рано от уречения час, Мурани влезе в залата последен. Беше облечен в кардиналската си роба, символизираща властта на поста му и достойнствата на божиите доспехи.

Подземното помещение не беше много известно във Ватикана. Само няколко души имаха ключ за двете врати, през които се влизаше в него. През хилядолетията под Ватикана бе издълбан огромен, отчасти занемарен лабиринт, благодарение на който не беше трудно помещения като това да останат неизвестни за широката публика. Всъщност не беше трудно да съществуват и помещения, за които никой не знаеше.

Може би в целия свят нямаше по-усамотено помещение от това.

В аплиците по стените горяха свещи и хвърляха златни отблясъци по камъка и излъсканото дърво на дългата маса в центъра. Някой явно я беше почистил, щом са донесли свещниците. Дебел слой прах покриваше каменния под и паяжините в ъглите. Това място не се посещаваше от почистващия персонал. Помещението се използваше рядко и нито веднъж, откакто Мурани бе заел поста си.

Двадесет и тримата души около масата бяха членове на Обществото на Квирин. Не всички бяха тук и Мурани предположи, че някои не са в състояние да присъстват.

Дори кардинал Лоренцо Очето беше тук. Седеше начело на масата с всичките си регалии, толкова крехък и стар, че приличаше на добре облечен труп. Посочи празния стол от лявата си страна.

— Не, благодаря — каза Мурани. — Ако това е инквизиция, предпочитам да остана прав.

Останалите кардинали му хвърлиха изпепеляващи погледи.

— Твоята непристойност няма място тук — дрезгаво прошепна Очето.

— Всъщност непристойността никъде няма място — Мурани беше решил да бъде непокорен. — Именно затова е непристойност.

— Не си търси забавление за наша сметка — сгълча го Очето.

— Не се забавлявам — отвърна Мурани. — Ядосан съм. — Сложи ръце на гърба си и обиколи масата. Изгледа в очите всеки от присъстващите.

— Седни — заповяда Очето, но слабият му глас не успя да прозвучи властно.

— Не. — Мурани остана непокорно изправен в края на масата. — Този фарс ми дойде до гуша. Повече няма да го позволя.

— Ти ли няма да го позволиш? — изригна кардинал Якопо Рота. Беше в началото на петдесетте и се отличаваше с избухливостта си. Едрият мъж, който бе работил тежка работа на младини и можеше да го докаже с все още запазените си мускули, се надигна заплашително от мястото си вдясно от Очето.

— Да — спокойно рече Мурани. — Няма да позволя.

— Ти уби бедния Фенолио — каза Рота. — Ще отговаряш пред бог за това.

— Пред бог може би — отвърна Мурани, макар да не го вярваше. — Но не и пред вас.

— Значи признаваш? — попита Очето. — Признаваш, че си го убил?

— Нима смъртта на Фенолио е първата, извършена от Обществото на Квирин, за да защити безценните ви тайни? — остро попита Мурани.

— Не сме поръчвали смъртта му. Ние не убиваме — каза Емилио Срафа. Той беше едва на тридесет, най-младият и — според Мурани — най-невинният.

— Напротив — каза Мурани. — Убиваме. Просто ти още не си участвал.

Срафа погледна към останалите на масата, очаквайки някой да отрече тези думи. Никой не го стори. Никой дори не свали поглед от Мурани. Те знаеха.