Чарльз Броко - Кодът на Атлантида

Дакар, Сенегал

06.09.2009

Лурдс седеше на мястото до шофьора в наетия „Ленд Роувър“, с който бяха тръгнали от международното летище „Дакар-Йоф-Леополд Седар Сенгор“ под палещото следобедно слънце. Маранята над нагорещената настилка се виждаше дори през слънчевите очила, които си беше сложил.

Дакар беше най-западният град в Африка. Атлантическият океан се плискаше по белите плажове, над които имаше скромни къщи, оградени с полупустинни храсти и дръвчета, предлагащи оскъдна сянка. Във водата се виждаха рибари и туристи.

Дакар беше смесица между старо и ново. Високи сгради се извисяваха в небето, но покрайнините бяха пълни със съвсем малки къщи. Много от тях нямаха съвременни удобства. Бъдещето и миналото вървяха ръка за ръка.

— Е, доколкото разбирам, Гори е остров и не можем да стигнем с кола до него — добродушно рече Гари.

— Ще вземем ферибота — каза Лурдс.

— Но не каза защо отиваме там.

— Ил дьо Гори, както бил известен навремето, има позорно минало. Там се намирали големите робски пазари, които осигурявали африкански роби за цял свят. Хиляди мъже, жени и деца били натъпквани на този остров и продавани на купувачи откъде ли не. Въпреки че Англия и няколко други страни в крайна сметка забранили робството на своя територия, винаги се намирали хора, готови да купуват роби оттук и да ги продават в Америка и Карибите.

— Но това не обяснява защо сме тръгнали натам.

— През годините на търговията с роби Ил дьо Гори станал и хранилище за документи и артефакти. Корабни дневници. Африкански статуетки и керамика. Накити. Всичко, което идвало от Африка, било показвано там.

— Странно, че не са ги продавали.

— Продавали са ги. Много от онова, което някога е съществувало в земите, където цели племена били затрити от поробителите, сега е изчезнало. Цели култури били погубени от времето и алчността.

Над сиво-синята вода се рееха чайки и бели чапли. По-нататък се виждаха пътнически и рибарски кораби, които влизаха и излизаха от пристанището.

— Но това е позната история — продължи Лурдс. — Навсякъде, където една цивилизация побеждавала друга, се случват подобни неща, В Англия пиктите били разгромени от римляните и почти напълно унищожени. Били принудени да се оттеглят по възвишенията на Шотландия. В Америка много от индианските племена били изцяло заличени, когато европейските заселници стъпили на континента, а малкото оцелели и до днес се борят да запазят културната си идентичност. Унищожаването е най-пълно, когато победените култури имат само устна традиция, не и писмена. Убиеш ли разказвачите на някое племе без писмен език, убиваш и културата му.

— И какво се надяваш да откриеш на онзи остров? — попита Гари. — Разказвачи ли?

— Искам да проследя една интересна легенда, на която попаднах в института.

— Каква легенда? — попита на руски Наташа.

А, езиковата бариера — помисли си Лурдс. — Говорещите по няколко езика винаги могат да ги използват, за да се изолират от останалите. И да демонстрират разликата между „нас“ и „тях“.

— Има една стара легенда, която разказва за комплект от пет инструмента — отговори Лурдс на английски. — Флейта, лютня, барабан, звънец и цимбал. И как те били разделени между народите след потоп.

— Нашият звънец ли? — попита Лесли на английски.

— Цимбалът, върху който работеше Юлия ли? — попита Наташа на руски.

— Кой потоп? — попита Гари.

— Добри въпроси. Не зная дали става въпрос за звънеца и цимбала, които ние открихме — призна Лурдс. — Но мисля, че в проучването си Юлия се е насочила именно в тази посока. Не забравяйте, тя е знаела, че цимбалът не е направен в Рус.

— Смятала е, че е отнесен там от търговци — каза Наташа на английски. Беше решила да заговори езика на другите, след като Лурдс отказваше да отговаря на нейния.

— Правилно.

— Само дето това е безсмислено, тъй като цимбалът няма никаква стойност.

— Отново правилно. — Лурдс помълча известно време. — От техническа гледна точка. Ами ако стойността на инструментите не е свързана с материала, от който са направени? Ако са били свързани с някаква обща катастрофа?

— С потопа ли? — попита Гари.

— Един от най-разпространените митове на културите от цял свят е този за потопа. Освен историята за Ной можете да намерите подобни разкази у шумерите, вавилонците, норвежците (макар че при тях потопът бил предизвикан от кръвта на ледения великан Имир), ирландците, ацтеките и на много други места. Гърците пък твърдят, че светът е загивал при потоп три пъти.