Чарльз Броко - Кодът на Атлантида

— Можем — каза Рота. — Не се самозабравяй.

Мурани се усмихна на едрия мъж.

— Швейцарските гвардейци ли имаш предвид?

Никой не проговори.

— Подбрани хора от гвардията ви вършат мръсната работа от стотици години — каза Мурани. — Едно убийство повече в името на Обществото на Квирин няма да е кой знае какво, нали?

— Няма да бъде убийство — каза Рота. — А справедливост.

— Никой от вас тук не е с чисти ръце — обвини ги Мурани. — Всички сте участвали в предателство или нечия смърт.

Срафа изглеждаше разтревожен. Беше по-слаб, отколкото бе сметнал Очето. Все още имаше съвест. Не бе предал всичко в божиите ръце.

— Няма да бъде убийство — каза Очето. — Не.

— Ще поръчате да ме убият — отвърна Мурани. — Нима това няма да бъде убийство?

— Не — каза Очето. — Ще бъде справедливо отнемане на живот, добро дело в името на Църквата…

— Може би. — Мурани закрачи към стария кардинал. — Но ще бъде и глупост, която ще унищожи и вас, и Църквата, която уж така обичате.

Очето се разтрепери и затвори очи. Мурани разбра, че старецът се страхува.

— И ще ви кажа защо. Записал съм имената ви. Записал съм делата ви. Имам документи, с които да ги докажа. Глупаво е да пазите свидетелства за такива неща. Прикрихте историята с Фенолио. Сега всички сте съучастници в това престъпление. Предал съм всичко това на човек, който ще изпрати неопровержимите доказателства на съответните власти и на пресата, ако с мен се случи нещо. Да не би да мислите, че Църквата ще може да се справи с подобен скандал след всичко, което се разчу през последните няколко години? Да не би да смятате, че папата или червените ви роби ще ви предпазят? — Всички ахнаха, потвърждавайки достоверността на информацията, за която беше платил. — Да, познавам тайните ви добре. И светът ще ги научи, ако с мен се случи нещо.

Ярост изпълни очите на Очето.

— Не можеш да направиш това, Мурани.

— Вече съм го направил — студено отвърна Мурани. — Ухапете ли ме, ще ви ухапя и аз. Само опитайте!

Настъпи пълна тишина.

— Ето как ще се справим с това — продължи Мурани със спокоен, убийствен тон. — Или оттук нататък ще стоите настрана от пътя ми, или ще ви унищожа.

— Побъркан човек — прошепна Очето.

— Не — възрази Мурани. — Човек с вяра и убеждение. Бог ми разкри какво трябва да се направи. И аз ще го сторя. Всички искаме тайните текстове. Но аз съм този, който няма да се спре пред нищо, за да се добере до тях.

Огледа насядалите около масата кардинали, след което решително им обърна гръб и тръгна към вратата.

Никой не го последва.

Извади фенерчето, с чиято помощ бе стигнал до залата, и пое обратно по подземния лабиринт. Сигурен беше, че Обществото на Квирин не е приключило с него, но сега имаше повече свобода за действие от когато и да било преди.

Страхуваха се от него. И нямаше да му пречат.

Всичко се развиваше според неговия — и на бог — план.

Ил дьо Гори

Дакар, Сенегал

06.09.2009

От палубата Лурдс видя стоящия на кея Исмаил Диоп. Разпозна го от снимките, които беше виждал по интернет.

Диоп беше чернокож и слаб, почти мършав. Според биографията му в интернет беше на седемдесет и няколко, но все още се занимаваше с африканска история и по-конкретно с търговията с роби в Атлантика. Публикуваше редовно, въпреки че се бе пенсионирал. Сега беше почетен професор в университета в Глазгоу.

Носеше бели къси панталони, жълто-кафява риза с отрязани ръкави и стара панамена шапка със закачени по нея риболовни блесни. Страните и брадичката му бяха покрити със сива четина.

Зад него се разкриваше живописен изглед към пристанището. Приличаше на пощенска картичка. Пироги и малки канута, пълни с туристи, тийнейджъри и рибари, пореха водите. Ярко оцветените къщи изпъкваха на синьото небе и белия пясък. Балдахини пазеха сянка на туристи и продавачи по плажа. Папая и палми растяха редом с лимони и пясъчни дървета. Лурдс ги познаваше от проучванията, които бе правил на острова.

Фериботът стигна до кея и Лурдс изчака корабът да спре, да завържат въжетата и да спуснат подвижния мост, след което стъпи на сушата. Лесли вървеше зад него, следвана от Гари и Наташа.

Диоп пристъпи напред. На лицето му се появи огромна усмивка и той протегна ръка.

— Професор Лурдс.

— Професор Диоп — поздрави в отговор Лурдс.

— Не — махна с ръка старецът. — Моля ви. Наричайте ме Исмаил.

— Прочута фраза — отбеляза с усмивка Лурдс 7 7 С тези думи започва романът „Моби Дик“ на Х. Мелвил. — Б.пр. .