Чарльз Броко - Кодът на Атлантида

Лурдс забеляза, че Диоп не се затруднява да яде и да говори едновременно. Млъкваше само от време на време, за да му задават въпроси, докато се храни.

— След като гневът му отминал, Творецът видял какво е направил с децата си и съжалил — каза той. — Затова им обещал, че никога вече няма да унищожава света по такъв начин.

— Прилича на завета с дъгата — обади се Гари. — Или на историята с изчезналия кивот и Индиана Джоунс.

— Както вече казах, много от тези истории си приличат — съгласи се Диоп. — Дори историите за животни — като тази как мечката изгубила опашката си — са почти едни и същи в районите, където се срещат тези животни.

— Значи мечката използвала опашката си, за да лови риба? — попита Гари. — И тя замръзнала в леда?

— Не — разсмя се Диоп. — Мечката била мързелива и подлъгала кенгуруто да копае за вода. За да си отмъсти, то откъснало опашката й с бумеранга си.

Гари се ухили.

— Е, тази история не я знаех.

— Австралийските аборигени я разказват. — Диоп гребна малко пикантен кускус. — Важното е, че историите на всяка култура обясняват неща, които хората не разбират.

— Но това не е просто история — каза Лурдс. — Аз видях звънеца. Имам снимки на цимбала. И върху двата предмета има надписи, които не мога да дешифрирам.

— Толкова необичайно ли е това за вас?

Лурдс се поколеба за момент.

— С риск да прозвучи нескромно, да.

— Нищо чудно, че сте така заинтригуван от тези предмети.

— Друг заинтригуван уби сестра ми заради цимбала — с равен глас рече Наташа.

— Но нали знаете името на един от убийците й — посочи Диоп. — Значи можете да тръгнете след него.

Тя не каза нищо.

Лурдс едва сега осъзна, че това беше най-естественото решение за Наташа. Остана изумен, че не го е съобразил по-рано.

— Разбира се, ако Галардо и хората му наистина търсят същите инструменти като Томас, вие имате всички основания да останете с професора — каза Диоп. — Рано или късно те ще дойдат при вас, нали?

Очите на Наташа останаха ледени дори когато се усмихна.

— Рано или късно — съгласи се тя.

Галардо отпиваше от бирата си в гостилницата и наблюдаваше празненството на двора. Деца играеха футбол с парцалени топки, мъже се бореха в пясъка, жени счукваха просо. Продавачи предлагаха гевреци и студени напитки на туристи и местни.

Уморен от дългите пътувания напоследък, Галардо копнееше за меко легло и много време за почивка. Чудеше се как Лурдс и спътниците му смогваха да продължат нататък.

Погледна към масата под големия чадър, на която Лурдс седеше в компанията на някакъв чернокож. Дразнеше се, че си седят там безнаказано. Всички…

Всички ли?

Едва сега осъзна, че рускинята е изчезнала. Светлината от свещите танцуваше по лицата на останалите, които явно бяха изцяло погълнати от разговора.

По дяволите. Жената я няма. Къде се е дянала, мътните я взели?

Довърши бирата си, остави бутилката на близкия перваз и пристъпи в сенките. Ръката му се плъзна към кръста и хвана дръжката на 9-милиметровия пистолет, който бе купил на черно малко след като пристигна в Дакар. Продължи да оглежда района за жената, но не успя да я открие.

— Познавам един човек, който би могъл да ви помогне. Но ще ви трябват няколко дни, за да стигнете до него. Той живее в старите земи на йоруба.

— Къде по-точно? — попита Лурдс.

— В Нигерия. Иле-Ифе. Това е най-старият известен град на йоруба.

Лесли погледна над бирата си.

— Колко далеч е това? — попита тя.

— Със самолет ще стигнете само за няколко часа — каза Диоп.

— Кой е този човек? — попита Лурдс.

— Името му е Адебайо. Той е оба на Иле-Ифе. — Диоп произнесе титлата като „орба“.

Лурдс си спомни от прочетеното, че „оба“ означава крал. Носителят на тази титла е традиционният лидер на града. Самата титла можеше и да е отживяла, но постът все още имаше своята тежест. Властите често се съветваха с оба — твърдяха, че го правят повече от уважение и за да запазят мира, отколкото да признаят властта им. В действителност те се съобразяваха със системата, която реално формираше местното общество.

— Той знае ли историята? — попита Лурдс.

Диоп се ухили.

— Нещо повече, Томас. Смятам, че барабанът, който търсите, е у него.

— Защо мислите така?

— Защото съм го виждал.

Наташа мразеше да няма оръжие. Чувстваше се далеч по-добре с пистолет. Беше го оставила заради полета. Все пак можеше да поправи това положение в следващите няколко мига.

Поспря в сенките до гостилницата при двора. Хоросанът в стената се ронеше под безмилостното въздействие на годините, пълзящите растения и солените пръски. Имаше предостатъчно място, където да пъхне пръстите на ръцете и краката си.