Чарльз Броко - Кодът на Атлантида

— Да, наистина. Чувал съм я и преди, вярвайте ми. — Гласът на стария професор беше мек и мелодичен, със съвсем слаб намек за британски акцент.

Лурдс представи спътниците и Диоп се ръкува и с тях.

— Тази жега и влага правят разговорите навън непоносими — каза той. — Позволих си да запазя стая в една таверна, ако нямате нищо против.

— Студена бира? — обади се Гари, докато бършеше лицето си с кърпа. — Навит съм.

Диоп се разсмя.

— Е, да вървим тогава. Съвсем наблизо е. Островът не е голям.

Лурдс вървеше след Диоп по тясната уличка, оградена с храсти и бугенвилии. Ярките пурпурни, червени и жълти цветя придаваха празничен вид на района. Към тях се прибавяха и цветовете на едно мангово дърво, а сянката беше жадувано избавление от убийствените лъчи на слънцето.

— Прекрасно е — каза Лесли.

— Така е — съгласи се Диоп. — През цялата година имаме цветя. Но се боя, че същото се отнася и за жегата.

В края на уличката стигнаха до голяма розова постройка с широки стълбища, които се виеха едно към друго. Между тях имаше голяма дървена врата, над която бе кацнал малък балкон.

— Това ли е робската къща? — попита Гари и спря, за да я заснеме.

— Да. — Диоп зачака търпеливо. — Французите я наричали Malson d’Esclaves . Къщата на робите. Те минавали през вратата долу, която наричали Вратата, от която няма връщане и чакали оковани вътре, докато не бъдат продадени.

— Мрачна картина — намръщи се Гари и прибра камерата.

— Много мрачна. Ако стените можеха да говорят, щяха да ви напълнят главите с ужаси, сигурен съм. — Диоп впери поглед в сградата. — И въпреки това, ако не беше търговията с роби, никой нямаше да сметне този район за достатъчно важен, че да заслужава внимание. Голяма част от информацията, с която разполагаме сега, щеше да бъде изгубена. — Той помълча. — Включително и тази, за която вие сте тук, Томас.

— Винаги е вълнуващо да се види как костите на историята се запазват, щом се намеси чувството за вина — отбеляза Лурдс.

— И колко бързо се забравя истината за нея — каза Диоп. Кимна към играещите на откритото пространство деца. — Тукашните младежи познават историята, но за добро или зло, тя съществува като нещо отделно от тях. Няма истинско влияние върху живота им.

— Освен факта, че могат да правят пари от туризъм — обади се Наташа.

Лурдс я изгледа мрачно, мислейки си, че е престъпила рамките на любезността.

— Същото е и в моята страна — каза Наташа. — Западняците идват в Москва и искат да видят къде са живели комунистите и къде е била централата на КГБ. Сякаш това е някакъв декор за филм, а не въпрос на живот и смърт в Русия в течение на почти цял век.

— Прекаляват с Джеймс Бонд, предполагам — усмихна се Диоп.

— И то много — съгласи се Наташа. — Не желаем да се превръщаме в стереотип, но понякога ми се струва, че в крайна сметка приемаме образа на аутсайдери. Особено в очите на Запада. Като че ли същото се отнася и за тази къща.

Диоп кимна.

— Може би сте права.

Сервираха бирата в бутилки, покрити с лед, който веднага започна да се топи. Дебели ледени бучки запушиха гърлата им, но само за кратко.

Лурдс махна парчето лед и пи жадно.

— На ваше място не бих бързал толкова — каза Диоп.

Лурдс понечи да попита стария професор какво има предвид, но острата болка едва не пръсна главата му. Затвори очи и изчака да отмине.

— Ох. Ясно. За в бъдеще няма да бъда толкова припрян.

Диоп се засмя меко.

— Избрах това място, защото бирата е студена, а кухнята — отлична. Не знаех дали сте имали време да хапнете.

— Не — каза Лесли. — Направо умирам от глад.

— Тогава да поговорим, докато се храним — предложи Диоп. — Да спазим традицията? Да разделим хляба между приятели?

Всички се съгласиха.

Докато отпиваше — вече по-предпазливо — от бирата си, Лурдс забеляза, че Наташа се е настанила с гръб към стената. Постоянно беше нащрек. Досущ като стрелец от някой уестърн — помисли си той.

Таверната беше малка. Дъските на пода носеха белезите от десетки години употреба и злоупотреба. Масите и столовете не си съответстваха. Вентилаторите с плетени перки бавно се въртяха над главите им, но едва раздвижваха плътния въздух. Бугенвилиите висяха от керамични саксии и сандъчета. Ярките им цветове изпълваха въздуха с аромат.

Диоп повика младата сервитьорка и бързо поръча на френски. Лурдс почти не обърна внимание, тъй като в момента отваряше на своя джобен компютър файла, в който бе записал въпросите, които искаше да зададе на професора.