Чарльз Броко - Кодът на Атлантида

Кабинетът на папа Инокентий XIV

Ватикана

06.09.2009

Отец Себастиан стоеше на балкона в личния кабинет на папата и се взираше към Ватикана. Беше прекарал месеци наред в Кадис, рядко му се бе случвало да излиза от базовия лагер и малкото селище, което се бе появило наблизо, и сега градът предизвикваше у него клаустрофобия.

Но това чувство далеч не можеше да се сравнява с онова, което беше изпитал в погребалната зала, когато пещерата започна да се наводнява. Ако не бяха швейцарските гвардейци, със сигурност щеше да умре.

Не. Не само гвардейците. Ако бог не те бе спасил от бедата, щеше да умреш. Никога не забравяй в чии ръце си.

— Емил — поздрави го развълнуван и весел глас.

Себастиан се обърна и видя папата да приближава към него.

— Ваше светейшество — каза Себастиан, докато се отпускаше на колене и свеждаше глава.

Папа Инокентий XIV помогна на стария си приятел да стане и двамата се прегърнаха.

Себастиан така и не можеше да се справи с факта, че скъпият му приятел е станал папа. Дори на шега не бяха споменавали подобно нещо, докато работеха заедно в библиотеките на Църквата.

Когато беше не папа, а прост енорийски свещеник, приятелят му бе очарован от разказите на Себастиан за пътуванията с баща му. Дори беше прочел всичките му дневници от онова време.

— Радвам се, че си добре — каза папата. — Когато чух за срутването и се уплаших, че сме те загубили, се молех за оцеляването ти. Чувствах се виновен, че те изпратих, там.

— Глупости — пренебрежително махна с ръка Себастиан, но се запита дали подобен жест е допустим сега, когато приятелят му беше вече папа. — Ти ми върна живота, твое светейшество. Обичам да разкривам миналото. Баща ми, бог да успокои душата му, обичаше тази работа. Разкопките ме върнаха при него — и към мен самия — след толкова много години.

— Радвам се, че чувстваш нещата по този начин. Особено след всичко станало. Наводнението… Чух какво казват по новините, но те драматизират всичко. Зле ли е положението?

— Зле е, но може би не за постоянно. Дарио Бранкати твърди, че може да пресуши пещера четиридесет и две за две, може би три седмици. След това ще можем да продължим проучванията. — Идеята изпълни Себастиан със студен страх. Трябваше да се върне в залата след срутването, а нямаше никаква представа дали би могъл.

— Откъде е дошла водата?

— Водолазите на Бранкати смятат, че е от някаква друга зала, намираща се още по-дълбоко сред катакомбите. В момента я търсят. Имаме късмет, че въздушното налягане се нормализира така бързо.

— Какво искаш да кажеш?

— Когато отворихме погребалната зала, уловеният в нея въздух се освободи навън. Промяната в налягането позволи на водата да пробие една слаба стена в пещерната система. Можеше да бъде много по-лошо. Цялата система можеше да потъне. Тогава жертвите и щетите щяха да бъдат много, много по-големи. А аз със сигурност нямаше да стоя тук. — Себастиан млъкна за момент. Побиха го тръпки. Сигурен беше, че спасяването му е станало благодарение на намеса свише.

— Не бива да забравяме, че целият Атлантически океан чака наблизо, готов да си върне пещерите обратно.

— Зная.

Помежду им се проточи мълчанието. От напрегнатия поглед на папата Себастиан разбра, че мислите му са също толкова тревожни, колкото и неговите собствени.

— Макар и да извадихме късмет, този път изгубихме двама души, ваше светейшество — каза Себастиан.

Папата въздъхна и поклати глава.

— И се питаш дали това, което правим, си заслужава живота им.

Себастиан не каза нищо. Нямаше сили да облече страховете си в думи.

— Когато те поставих начело на разкопките, ти казах, че това е може би най-важното дело, с което някой в наши дни би могъл да се заеме.

— Гробовете ли имате предвид?

— Не само. А огърлицата, която намери.

— Това ли?

Себастиан протегна ръка от расото си, разтвори пръсти и показа накита. Блестящата фигурка, протегнала едната си ръка напред и държаща Свещения текст в другата, се завъртя на разсеяната светлина.

— Господи, помилуй — прошепна папата и протегна треперещи пръсти към накита.

— След всичко, което човечеството е направило, за да отхвърли божиите дарове, не зная как той би могъл да има милост към нас.

Папата нежно пое накита.

— Мислите ли, че все още съществува някъде долу? — Себастиан дори не можеше да спомене името на глас. — Морето е унищожило толкова много…

— Всичко, създадено от бог, е вечно. — Сякаш разкъсван от твърде силна емоция, за да се изрази с думи, папата стисна накита с такава сила, че кокалчетата на пръстите му побеляха. — Когато достигнеш края на пътуването си, приятелю мой, ще намериш Едемската градина. Но ще откриеш и най-голямата опасност, която Бог е създал за света.