Чарльз Броко - Кодът на Атлантида

— Това са те — дрезгаво изрече той. — Атлантите. Онези, които са живели в Градината.

— Може би.

Мурани не можеше да повярва. Впери поглед в Рецонико и гневът го изпълни.

— Как можеш да се съмняваш в това? Ако вярата ти е толкова силна, колкото би трябвало, щеше да знаеш какво е това.

— Гробница — каза Рецонико. — Това е единственото, което ми е известно със сигурност.

Мурани провери големината на файловете и откри, че са почти по пет мегабайта единия. Значи можеха да издържат голямо увеличение.

Без да каже нито дума, стана от масата и отиде в дъното на помещението. Там между рафтовете беше сместена високотехнологична апаратура.

Той седна на бюрото, извади памет картата на апарата и я пъхна в четеца на компютъра. Натисна няколко клавиша и зареди изображенията.

— Не съм дошъл за това — запротестира Рецонико. — Трябва да поговорим.

— Слушам те. Но нека да гледаме, докато говорим. — Мурани изучаваше снимките една по една и бавно следваше отец Себастиан в криптата.

— Съветът иска да говори с теб. Не вярват, че нямаш нищо общо със смъртта на отец Фенолио.

За момент Мурани не можа да си спомни кой точно беше отец Фенолио.

— Знаят, че папата го е пратил да те следи — каза Рецонико.

— И би трябвало той да се чувства виновен заради това. Не аз. Не аз съм тласнал Фенолио към смъртта му. — Мурани хвърли поглед към Рецонико. — А защо съветът е решил да ми каже, че папата е пратил някой да ме следи?

— Смятат, че Фенолио е трябвало да бъде по-внимателен.

— Но защо папата ще иска да ме шпионира?

— Защото не ти вярва.

— Доказал съм се като много благонадежден през годините.

— Но не и пред този папа. Той смята, че проявяваш прекалено голям интерес към Тайните текстове за своя собствена изгода.

— Аз съм тук, а не в Кадис — изсумтя Мурани. — Не бих могъл да бъда държан по-надалеч от Тайните текстове. Папата вече се погрижи за това.

— Тук си, а ето че ровиш книгите, посветени на Тайните текстове, и всичко свързано с Едемската градина.

Мурани пое дълбоко дъх и издиша.

— Аз трябваше да замина в Кадис. Аз трябваше да оглавя експедицията. Никой не знае повече от мен за Тайните текстове, Едемската градина и Атлантида. Никой.

— Обществото не искаше да влиза в конфликт с папата.

— Папата не е прав в подхода си към Църквата!

Рецонико несъзнателно се озърна.

— Говори по-тихо, Стефано. Умолявам те. Вече и без това си имаш достатъчно неприятности.

— Какви неприятности?

— Не ме ли чу? Съветът подозира, че смъртта на Фенолио не е случайна.

— Разбира се, че не е случайна. Крадецът го премаза. Знам това. Бях там. Аз самият едва не бях убит — синините ми още не са изчезнали.

— Колата го е прегазила два пъти, ако се вярва на полицейския доклад. — Погледът на Рецонико остана спокоен. — Това е нещо, за което не споменаваш.

Мурани наистина не го беше споменал. Тогава му се беше сторило, че тази подробност ще привлече прекалено много внимание към инцидента. Беше забравил, че съдебните лекари ще го установят.

— Бях в шок. Всичко се случи толкова бързо…

Рецонико запази мълчание за известно време.

— Полицията не те разпитва по въпроса само защото се застъпихме за теб.

— „Ние“? — Мурани се усмихна безрадостно към Рецонико. — Значи Обществото ме закриля?

Рецонико се намръщи.

— Неуважението ти става непоносимо, Стефано.

— Не — изръмжа Мурани. — Глупостта на Обществото — и твоята — заслужава презрението ми. Обществото защитава мен, за да защити себе си. Мислиш ли, че ако ме арестуват за убийство на Фенолио, ще продължа да пазя тайните на Обществото на Квирин, които се пазят от поколения?

— Ако обичаш Църквата…

— Църквата е божия невяста. Тя трябва да служи на бог. Но не го прави, защото с всяка година става все по-слаба и по-отстъпчива. Тя трябва да бъде силна и да ръководи божия дом в този свят. Тя има мисия…

Поредната снимка сграбчи вниманието на Мурани и спря филипиката му насред изречението.

На монитора се виждаше огърлица. Беше изображение на мъж с вдигната за поздрав дясна ръка и книга в лявата.

— Себастиан я е намерил — прошепна невярващо Мурани. — Гледай.

— Виждам. И може да я е загубил — каза Рецонико. — Малко след откриването на пещерата и изпращането на снимките е имало срутване. Погребалната зала е потопена. Никой не знае дали Себастиан и хората му вътре са още живи.

Международно летище „Шарл дьо Гол“

Париж, Франция