Чарльз Броко - Кодът на Атлантида

— Жената спря едно такси пред хотела. Ще я проследя по улиците.

Докато не зареже колата — помисли си Галардо, докато тичаше обратно нагоре към покрива. Краката му горяха от усилието и започваше да го обхваща паника при мисълта, че няма да се справи.

— Не — изпуфтя той, докато преодоляваше последните стъпала. Ди Бенедето и Фарук го следваха. Пиетро и Чимино бяха долу. Зад него отекваха стъпките на преследвачите. — В момента имаме по-сериозни проблеми.

Изтича на открито и замаха с фенерче. Хеликоптерът се сниши и увисна на сантиметри над покрива. Галардо побягна към машината и скочи на мястото до пилота.

— А останалите? — попита Ди Бенедето от задния отсек.

— Няма ги — каза Галардо. — И не идват. Искаш ли да умреш или да те хванат, докато ги чакаме? — Нахлупи слушалките и вдигна палци към пилота.

Той незабавно издигна хеликоптера и пое на запад. Аварийните планове бяха ясни. Смятаха да се измъкнат от града и да изоставят машината в гората. От контрола на въздушното движение можеха да я проследят, но полицията нямаше да успее да ги пипне, преди да избягат с колите, които ги чакаха на предварително определено място в околностите на Лайпциг.

Но точно сега Галардо не беше толкова загрижен за това къде отиват, а откъде тръгваха.

Вратата от стълбището към покрива се отвори отново и двама от наетите помощници на Галардо се втурнаха навън. Спряха рязко, загледани в отдалечаващия се хеликоптер.

Секунди по-късно се появиха хора от охраната на хотела и служители на лайпцигската полиция. Проблясъци от изстрели разкъсаха за миг нощта, докато двете групи си разменяха куршуми. Когато всичко свърши, наемниците му лежаха неподвижно.

Галардо мислено прокле Лурдс. Професорът по лингвистика имаше невероятен късмет. Но щеше да си плати. Ничий късмет не е вечен. Обърна се към Ди Бенедето.

— Успя ли да преровиш стаята на професора?

Ди Бенедето кимна и му подаде чантата с всички статии и книги, които бе успял да събере.

Галардо прегледа съдържанието й. По-голямата част от информацията като че ли се отнасяше за Западна Африка и за едно-единствено племе. Усмихна се. Поне разполагаха с вероятна дестинация, ако професорът изчезнеше.

— Наташа е права — тихо рече Лурдс. — Галардо и хората му все надушват следите ни. Ако продължиш да поддържаш връзка с работодателя си, това може да ни изложи на опасност.

Лесли го изгледа вбесено.

— Разбирам, че е права. Наистина разбирам. Но и аз имам право. Без помощта на моята компания нямаше да сме тук. И нямаше да можем да продължим. Или смяташ да продължим на автостоп до Дакар? — Лицето й потъмня, докато седяха на масата в денонощната закусвалня.

Гари беше отишъл при тезгяха и флиртуваше с касиерката. Момичето беше привлечено от тениската му с щампа на някаква германска спийд метъл група. Лурдс реши, че операторът определено си прекарва далеч по-добре от него.

— Не — най-накрая рече той. — Не мисля, че можем да стигнем на автостоп до Дакар.

— Браво. Това поне е нещо.

— Не мисля, че те обвинява в предателство…

— Чуя ли обвинение, го разпознавам, вярвай ми — каза Лесли. — И това си е именно обвинение.

— Наистина ли си мислиш, че тя те смята за способна да изложиш на риск собствения си живот, като кажеш на Галардо къде сме?

— По-добре питай нея. Тя е онази с отговорите. Може пък да мисли, че съм откачена перверзница и ми харесва да стрелят по мен.

Лурдс се намръщи. Мразеше да се оказва насред бойно поле между две жени. От една страна, това беше опасно за всеки от тях тримата. От друга, двете във всеки момент можеха да обединят сили и да погнат него. Той се боеше от подобна опасност повече, отколкото от това да бъде прострелян.

— Може би е по-добре да попиташ шефа си дали не може да ни прехвърли парите, за да ги използваме по някакъв друг начин.

Лесли скръсти ръце на гърдите си.

— А може би е по-добре да се обадиш в Харвард и да ги помолиш да финансират една експедицийка до Дакар?

Лурдс отпи глътка зелен чай и си представи как го прави. Едва не се разсмя. Шансовете му за автостоп до Западна Африка определено бяха по-добри. Особено когато не можеше да обясни каква точно е целта на експедицията.

— Не — каза той. — Съгласен съм с теб. — Замълча за момент. — Не сме на прав път. По-добре е да се запитаме дали да продължим, след като знаем, че онези се опитват да ни убият.

— Наистина ли можеш да се откажеш точно сега? Просто да го забравиш след всичко, през което преминахме? Знаеш ли какво ще излезе накрая?