Чарльз Броко - Кодът на Атлантида

Хайде, ела ми. Не обичаше да прави засади, но освен да оцелее, тя трябваше да отмъсти за сестра си и място за колебание нямаше.

Имаше да си връща на Галардо и хората му за Юлия. Дебнеше, без да изпитва и капчица милост.

Един от мъжете надникна през вратата. Тя го застреля между очите. Стигна до долната площадка, преди тялото му да падне на земята. Мъртвецът на прага може би щеше да забави останалите за момент.

Тичаше, сякаш животът й зависи от това — което си беше самата истина.

Пет етажа по-долу настигна Лурдс и Лесли. Лурдс водеше и се мъчеше да задържи Лесли на крака. Това изненада Наташа. Беше очаквала професорът да се препъва, а не Лесли. Той явно беше в много по-добра форма, отколкото бе предполагала. А Лесли бе паднала духом от напрежението. Или може би не беше така просто?

Лурдс отвори вратата на лобито и понечи да премине през нея.

— Чакай — спря го Наташа и изтича до него. Задъханите хрипове на Лесли тайничко й доставиха удоволствие и тя се изненада, че може да бъде така отмъстителна, докато животът й висеше на косъм.

Скри пистолета зад гърба си и надникна в лобито. Рецепцията не се виждаше оттук, но не забеляза никой да ги дебне.

— Ще оставим колата и ще вземем такси — каза Наташа на Лурдс и Лесли. — Ако Галардо е успял да проникне в хотелската база данни и да получи информация за нас, няма да може да ни проследи по номера.

Лурдс кимна.

— Тръгвайте — каза Наташа. — Аз ще ви прикривам.

На ъгъла ги чакаха двама мъже в костюми и с насочени пистолети.

— Охрана! — каза единият на немски. — Свалете оръжието!

Пещера 42

Гробищни катакомби на Атлантида

Кадис, Испания

04.09.2009

След като се справи с бариерата от камъни, спускането стана далеч по-лесно. Себастиан трепереше от вълнение и ужас, когато пристъпи между гробовете. Ако мястото наистина беше това, което се предполагаше, трябваше да бъде предпазлив.

Двамата швейцарски гвардейци стояха до него. Те също носеха фенери.

Привлечен от зловещата гледка на мъртъвците, лежащи в простите си гробове, Себастиан коленичи пред най-близката ниша и погледна в кухината. Беше издълбана от човешка ръка. Ъглите й бяха заоблени, на равни разстояния. Това бе грижливо изработен съд за човешките останки и артефактите, които ги съпровождаха.

Всички гробове бяха изработени с едно и също внимание и умение.

Себастиан се загледа в тялото, което лежеше вътре. Съдейки по костите, покойникът беше мъж. Личеше си по ширината на тазовите кости. Изпъкваха през покриващия го саван. Използвайки като мярка ръката си от лакътя до върха на пръстите, Себастиан прецени, че мъжът е бил около метър и осемдесет, твърде висок за времето, в което е живял. Формата на черепа му изглеждаше нормална. Нямаше никакви особени деформации на костите или зъбите, каквито бе виждал на безброй обекти по целия свят.

Освети с фенерчето си останките от савана. Искаше му се да го махне и да види какво има под него, но знаеше, че не може да го направи. Преди да се докосне нещо в погребалната крипта, всяка находка трябва надлежно да се документира, измери и каталогизира.

Все пак през дупките в покривалото можеше да се види това-онова. Мъжът бе облечен в сива, черна или тъмносиня роба — трудно беше да определи цвета й след толкова много време. Зъбите му са били в много добро състояние в момента на смъртта. Това беше странно, тъй като при повечето доживели до зрелост през онези далечни епохи винаги се откриваха зъбни проблеми. Тези, които са се хранели с просо и други твърди зърна, обикновено бяха с износени зъби от постоянното търкане. Онези, които са мелели зърното си — също, тъй като хромелните камъни оставят песъчинки в брашното, а те износват емайла много бързо. Този човек обаче имаше зъби, с които би се гордял всеки съвременен киноактьор.

При врата на покойника, под скръстените му ръце проблесна метал.

Себастиан се наведе още мъничко напред и с помощта на молив предпазливо премести савана, за да разкрие находката под него. Беше огърлица, изработена от бяло злато или сребро.

Накитът беше във формата на човек с приятелски протегната дясна ръка. В лявата носеше книга.

— О, Господи — прошепна Себастиан, когато разпознатото изображение прогори съзнанието му. — Прости ни. Прости ни за стореното на Теб и на Сина Ти.

Вярно беше. Всичко бе истина.

А ако това беше истина, то и Тайните текстове трябваше да са истина.

Себастиан протегна трепереща ръка към огърлицата. Докосна метала и усети слаб токов удар при допира, но не знаеше дали усещането бе истинско, или си въобразяваше.