Чарльз Броко - Кодът на Атлантида

Миг по-късно експлозиите последваха бързо една след друга, подобно на пуканки.

Пещерата се изпълни с прах и отломъци. Предпазната дихателна маска защитаваше очите и дробовете на Себастиан. Земята потръпна и за миг му се стори, че се намира на палубата на някой кораб. Не за първи път си помисли за морето оттатък дигите, които бяха издигнали, за да запазят пещерите сухи.

Остана приклекнал, докато Д’Азелио не потупа каската му.

— Добре сме, отче — каза инженерът, докато сваляше предпазните слушалки. — Всички са добре.

С противогаза и каската Д’Азелио приличаше на насекомо. Гласът му бе приглушен и напрегнат. Подаде му ръка да се изправи.

— Слава богу — рече Себастиан, докато Д’Азелио му помагаше да стане. Свали слушалките си. — Тези експлозии винаги ме изнервят.

— Работя с експлозиви от години, отче. Когато си под толкова много скала, никога не е лесно.

— Няма вода — извика някой. — Няма вода. Пещерата е суха.

Надигнаха се радостни възгласи. Наводнените пещери, на които бяха попадали досега, ги забавяха много. Губеха цели дни в изпомпване.

Вълнението отново пламна в Себастиан. Още от момче, когато ходеше по археологическите обекти на баща си, обожаваше да гледа неща, които са били скрити от човешки поглед от стотици или хиляди години.

Когато надяна расото, се боеше, че с това е свършено. Благодари на бог, който в безкрайната си мъдрост му бе позволил не само да държи Библията и кръста като свещеник, но и лопатата като археолог.

Животът беше хубав.

Мощни прожектори заиграха там, където допреди малко имаше стена. Сега тя представляваше купчина камъни пред входа на поредната пещера. В най-горната си част отворът бе висок някъде към метър и двадесет.

Бранкати каза на учените да останат назад, докато някои от по-добрите катерачи огледат района. Себастиан гледаше как четиримата мъже се изкачват по камъните и стигат върха. На главите си имаха миньорски каски с прожектори. В ръцете си носеха и фенери. Бранкати непрекъснато поддържаше връзка с тях по радиото.

След няколко минути мъжете се спуснаха от другата страна. Малко след това Бранкати отиде до Себастиан.

— Отче, мислите ли, че ще успеете да се изкачите по онези камъни?

Себастиан остана изненадан от въпроса. Бранкати правеше всичко възможно, за да не допусне някаква неприятност.

— Мисля, че ще се справя — отвърна свещеникът.

— Ще ви помагаме. Задължително трябва да видите какво има там.

— Какво?

Физиономията на Бранкати беше сериозна. Когато заговори, гласът му бе тих.

— Мислят, че е гробище.

От новината Себастиан го побиха тръпки. Това нямаше да е гробище в традиционния смисъл на думата. На разкопките на баща си беше виждал какво става при подобни открития. Простите хора винаги се впечатляваха.

И се плашеха.

— Да вървим — рече той и тръгна напред, но мислите му продължаваха да препускат неспокойно. Нима наистина щяха да видят атланти?

Пещера 42

Гробищни катакомби на Атлантида

Кадис, Испания

04.09.2009

Дългото катерене остави отец Себастиан без дъх и му напомни, че вече не е млад. Въпреки ежедневните си разходки той често се застояваше между библиотечните рафтове, вместо да обикаля обекта. Четенето не беше физическа дейност. Но въпреки всичко успя да се справи. Изкачи се чак до върха на купчината отломки, макар и не толкова бързо, колкото по-младите му колеги.

Лъчът от фенера на един от работниците обходи вътрешността на пещерата и освети катакомбите. Залата бе издълбана в твърдата скала и опразнена, за да се направи място за мъртвите. Между стените, които се издигаха от пода до тавана като огромни библиотечни рафтове и напомняха на Себастиан за стар радиатор, минаваха пътеки.

— Прилича на село за мъртвите — тихо рече един от работниците.

От другата страна на отвора също бяха нападали отломки. По-едрите камъни се бяха изтърколили надолу между стените на гробовете.

Атлантида.

Името се въртеше вихрено в главата на Себастиан. Най-прочутият от всички изгубени светове. А ето че поне една малка част от величавото й минало се простираше пред него. Банална истина и от двете му специалности беше, че душата на една култура се разкрива в начина, по който тя се отнася към мъртвите.

Себастиан се обърна толкова бързо, че едва не падна. Един от швейцарските гвардейци инстинктивно посегна да го задържи.

— Трябва да сляза — каза той. — Трябва да видя. Помогнете ми.