Чарльз Броко - Кодът на Атлантида

А Обществото на Квирин искаше да ги държи скрити от всички.

Накрая обаче Атлантида бе призовала Мурани. Според собствената му преценка това беше най-голямата тайна, пазена от бог и малцина избраници.

Когато научи за Тайните текстове и историята към тях (за Едемската градина и какво всъщност се е случило там), той не повярва. После, след като ги прие, искаше да се увери със сигурност, че всичко е станало точно така, както се твърди.

Взираше се в страницата, на която бяха изобразени петте инструмента.

Звънец.

Лютня.

Цимбал.

Барабан.

Флейта.

Това бяха петте инструмента, които можеха да отключат тайните на Атлантида. Все още не беше сигурен как точно.

Но вече разполагаше с два от тях. А обществото на Квирин не знаеше това.

Мурани се усмихна в тихия полумрак на библиотеката. Ако знаеха, че ги притежава, щяха здравата да се уплашат.

От цялата тази сила, силата да преобрази света, която беше почти в ръцете му. Докосна изображенията.

Тъй като беше част от секретната колекция, тази книга нито веднъж не бе напускала библиотеката. Затова трябваше да я крие от чужди погледи. Библиотекарите много стриктно следяха какво излиза навън, но не бяха чак толкова придирчиви относно вътрешния ред.

Просто имаше твърде много неща за следене, особено ако онези, които бяха заели книгите, не се придържаха стриктно към правилата.

Така книгата бе останала тайна на Мурани в течение на четири дълги години, докато издирваше инструментите. И тогава звънецът се появи в Александрия.

Когато това стана, Мурани го прие като знак. А щом цимбалът излезе на бял свят в Русия, започна да се чувства по-обнадежден.

— Кардинале.

Мурани вдигна очи. Не беше усетил, че има някого до него.

Старият библиотекар бе прегърбен от възрастта. Сивите кичури на главата му стърчаха във всички посоки. Придвижваше се с помощта на бастун.

— Добър вечер, Бепе — учтиво поздрави Мурани с надежда старецът да си тръгне по пътя.

— По-скоро добро утро — отвърна Бепе.

— Е, тогава добро утро.

— Какво е станало с лицето ви? — попита Бепе и докосна своето.

Мурани не беше изненадан, че старецът не е чул историята с отвличането, отнела живота на Антонио Фенолио. По-възрастните библиотекари и уредници рядко излизаха извън районите, които надзираваха.

— Попаднах в автомобилна катастрофа — отвърна Мурани. Лицето му все още бе покрито с пурпурни и зеленикави натъртвания, които чак сега започваха да пожълтяват.

— Затова никога не се качвам в онези неща — рече Бепе. — Ще ви оставя да си четете. Имам много работа. Книги, които се нуждаят от поправка и грижи. — И се затътри нататък.

Мурани се върна към чудесата и обещанията на книгата. Скоро всичко щеше да се разкрие. Тогава можеше да се заеме с мисията, която му беше отредил Бог.

Пещера 41

Археологически обект „Атлантида“

Кадис, Испания

04.09.2009

— Отец Себастиан. — Нощният ръководител на разкопките Игнасио Д’Азелио пристъпи напред и поздрави свещеника. Беше добре сложен човек на четиридесет и няколко, с посивяващи слепоочия и брадичка. Беше мургав като повечето средиземноморци, с бръчки от смях, широк нос и честни очи. — Надявам се да ми простите, че пратих да ви събудят.

— Матео ми каза, че сте на път да проникнете в нова пещера — каза Себастиан.

Д’Азелио кимна и му подаде жълта каска.

— Да. Пратих да повикат и Дарио.

Дарио Бранкати беше инженерът на експедицията. Имаше богат опит от археологически разкопки в Близкия изток и Европа.

Д’Азелио се ухили.

— Още го няма. Не ми се вярва, че ще се събуди така лесно като вас, отче.

— Дарио работи много повече от мен.

— Никой не работи повече от вас — поклати глава Д’Азелио. — Струва ми се, че прекарвате с каска, по-дълго от всеки друг.

— Само защото не се водя по правилата, които следват вашите хора.

— Елате да ви покажа какво ни очаква. — Д’Азелио ги поведе към стената, където работниците използваха бормашини и колички, за да си проправят път през скали и отломки.

Няколко самосвала, булдозери и багери стояха в готовност. Цялата извадена от пещерите земя се извозваше и се използваше за дигите, които държаха морето настрана.

Залата бе широка почти двеста метра и висока шейсет или седемдесет. По-голямата част от нея тънеше в мрак. Колкото по-надълбоко навлизаха, толкова по-трудно ставаше да захранват осветлението навсякъде. Все още нямаше подходяща вентилация и никой не искаше да рискува натрупването на допълнителни количества въглероден окис.