Чарльз Броко - Кодът на Атлантида

Значи не е било сън.

Усмихна се. Снощи беше толкова уморен, че не бе сигурен дали срещата не е била просто плод на въображението му.

Нежно отмести ръката й и посегна за телефона.

— Моят ли е? — тихо попита Лесли.

Лурдс погледна. На нощното шкафче имаше два телефона.

— Не. Моят.

— Добре. — Лесли се претърколи и се сгуши в завивките.

Докато натискаше бутона за говорене и поднасяше апарата към ухото си, Лурдс се възхищаваше на гладкия й гръб и еластичната заобленост на дупето й.

— Лурдс.

— Томас? — Жената от другия край беше обхваната от паника.

Лурдс моментално се фокусира. Познаваше гласа, но не можеше да си спомни кой…

— Обажда се Дона Бергстръм. Съпругата на професор Маркъс Бергстръм.

— Да, Дона. — Професор Бергстръм също преподаваше в Харвард, в департамента по палеонтология. Жена му беше преподавател по икономика. Бяха съседи и Бергстръм наглеждаше къщата на Лурдс, когато отсъстваше от града. Често готвеха навън на двора и го канеха да вечеря с тях.

— Случи се нещо ужасно. Простреляха Маркъс.

Лурдс седна в леглото и спусна крака на пода.

— Как е той?

— Преди няколко часа го изкараха от операционната. Докторът казва, че ще се оправи. Силен е и не се предава лесно.

— Така е — съгласи се Лурдс. Бергстръм беше и запален футболист. — Какво се е случило? Ограбили ли са го?

— От полицията казват, че е било взлом — каза Дона.

— Много съжалявам да го чуя. — Лурдс усети как Лесли да се размърдва до него. Озърна се и видя, че е седнала по турски в леглото с чаршаф около бедрата. — Откраднали ли са нещо от къщата ви?

— Не от нашата къща — каза Дона. — А от твоята. Маркъс видял микробус на газовата компания пред дома ти и отишъл да види какво става. — Жената се разрида. — И го простреляли, Томас. Простреляли го за едното нищо.

Лурдс се опита да я успокои, но през цялото време беше сигурен, че приятелят му не е бил ранен за едното нищо. Той неволно го беше въвлякъл в неприятности. Чувството за вина беше непоносимо.

Седнал на мястото до пилота на фирмения хеликоптер, Патрицио Галардо погледна надолу към хотел „Радисън САС“.

— Готов? — попита пилотът в слушалките.

— Готов — отвърна Галардо. Озърна се през рамо към осемте мъже в пътническото отделение. Всички бяха облечени в черни костюми, които скриваха пистолетите със заглушители. В куфарчетата им имаше резервни пълнители.

Ди Бенедето пушеше въпреки възраженията на пилота. Сините му очи блестяха от наркотика, който бе вкарал в кръвоносната си система. Фарук седеше спокойно и решително с ръце между коленете. Пиетро и Чимино изглеждаха малко напрегнати. Влизането и излизането от хотела нямаше да е лесно.

Вертолетът се спусна към покрива и увисна на сантиметри над него. Ди Бенедето и Фарук отваряха товарните врати. Деветимата мъже начело с Галардо скочиха върху покрива и притичаха до входа.

Чимино разби ключалката с насочен заряд, който гръмна не по-силно от конфета. Когато хеликоптерът се отдалечи, те вече бяха вътре и слизаха към седмия етаж.

Лурдс изобщо нямаше да разбере какво му се стоварва.

Секретен отдел на библиотеката

Ватикана

04.09.2009

Мурани се взираше в книгата в ръцете си. Тя бе едновременно обещание и проклятие. Единствената книга, освен Библията, за която наистина можеше да се каже такова нещо.

Голяма и подвързана с кожа, книгата представляваше илюстриран ръкопис с неясен произход. Беше на латински и Мурани смяташе, че е била написана в Рим в разцвета на империята. По-късно обаче градът паднал, германските племена нахлули през стените му и вилнеели из улиците, палейки всичко по пътя си. Библиотеките също не били пощадени. Някои от книгите били отнесени в Холандия, където ирландски монаси ги преписали и запазили.

Искаше му се да вярва, че държи в ръцете си оригинал. Не му харесваше мисълта, че някъде по света може да има копия. Разпространи ли се една тайна, контролирането й ставаше невъзможно.

Седеше на една от древните маси дълбоко сред шкафовете и вдишваше аромата на прах, стара хартия и кожа. Още си спомняше вълнението, когато за първи път му бе позволено да влезе тук, след като стана член на Обществото на Квирин.

Лавиците на библиотеката бяха претрупани с книги. Най-тъжно му беше, когато осъзна, че никога няма да успее да ги прочете всичките.

Поне не в този живот.

Все още се надяваше да го направи в следващия.

Така че номерът бе да прочете най-добрите. Беше започнал с някои от онези, които му препоръчаха другите членове на Обществото. Имаше толкова много тайни, между които да избира, толкова много неща, които Църквата се мъчеше да скрие от останалия свят.