Чарльз Броко - Кодът на Атлантида

Но той я намери. Върховете на пръстите му натиснаха точно толкова силно, че да я остави без дъх. Изви се назад и се отдръпна от него, за да допре по-плътно клитора си до пръстите му. Залюля се в ритъм с него и не можеше да повярва с каква лекота беше открил онова, което самата тя понякога отчаяно търсеше.

Той се наведе към нея и целуна лицето и шията й. Но Лесли бе тъй обсебена от трептящата възбуда, че не можеше да отвърне.

В следващия миг топлина изпълни слабините й и бедрата й рязко я тласнаха към него. Тялото й се разтресе, яхнало ръката му. Светът като че ли спря тихо и нежно. Тя пое треперливо дъх.

— Ау — прошепна. Облегна се на него, когато той дръпна ръката си. Топлите му твърди гърди докосваха нейните.

— Наистина „ау“ — съгласи се Лурдс.

— Вече готова ли съм?

— Мисля, че да. — С изненадваща сила Лурдс се изправи и излезе от ваната. Лесли беше увила здраво крака около него.

Положи я на пода и енергично я изсуши с кърпа. Дори от този допир сетивата й полудяваха. Стана още по-страшно, когато той се наведе да я целуне, но някак успя да избегне нейните целувки.

— Дразниш ме — обвини го тя.

— Не ми се вярва.

Тя също го избърса, но беше по-директна в намеренията си. Застана на колене и го пое в устата си. Това го изненада, но той не се поддаде на усърдните й опити да го докара до края. Това беше доста обезкуражаващо, но тя гореше от желание да разбие съпротивата му.

— Добре — задъхано каза той. — Това е достатъчно.

— Засега — съгласи се тя.

Лурдс се наведе и я вдигна на ръце като малко дете. Изпълни се с блаженство при мисълта, че е малка и беззащитна в прегръдката му, макар много добре да знаеше, че не е така. Гладът в слабините й пламна отново, докато той я отнасяше към леглото.

Положи я нежно на него и се качи отгоре й. Тя погледна в очите му и усети как ръката му отново се плъзга между бедрата й и започва да я милва. Не се съмняваше, че отново ще я докара до края, но искаше повече.

Претърколи го по гръб, прехвърли крак през бедрата му и седна отгоре. Подразни го малко, като търкаше овлажнените си слабини в него, но реши, че той е в състояние да издържи на милувките й по-дълго от нея.

Разсмя се.

— Кое е смешното? — попита той.

— Ти — рече тя. — Не съм предполагала, че можеш да се контролираш толкова.

— Това не е контрол — каза Лурдс. — Приеми го като комплимент. Искам да ти е хубаво.

— Хубаво ми е. — Лесли завъртя бедра още веднъж и го вкара в себе си, поглъщайки плътта му със своята. — Но най-много ми харесва, когато аз контролирам. — Настани се отгоре му, улови ритъма и се зае да го стрие на прах.

База, Археологически обект „Атлантида“

Кадис, Испания

04.09.2009

Отец Емил Себастиан се събуди, когато чу да го викат по име. Надигна глава от койката и видя някаква фигура в качулка да се навежда над него. Паниката го сграбчи за гърлото — фигурата сякаш бе излязла от кошмарите, които го мъчеха през последните няколко седмици, откакто потъваше под земята.

Тогава фигурата нагласи пламъка във фенера, който носеше.

На демоните не им трябва фенер — помисли си Себастиан. Страхът му утихна. Как можеше да си помисли подобно нещо. Но ако не беше виждал обезпокоителните образи в съня си, сигурно щеше да обвини филма на ужасите, който работниците си бяха пуснали снощи. Нямаше намерение да се присъединява към тях, но обичаше добрите страшни истории. Падаше си по този жанр още от малък и детската тръпка си остана, въпреки че вече беше на петдесет и шест.

— Буден ли сте, отче? — учтиво попита младежът. Едва сега фенерът разкри чертите на лицето му. Бяха ангелски, а не демонични. Гласът му бе тих и едва се чуваше от постоянното боботене на дизеловите генератори, които захранваха базата с електричество.

— Буден съм, Матео. — Себастиан зашари с ръка по пода на палатката и напипа очилата и часовника си. Беше 3:42.

Сутринта.

— Случило ли се е нещо?

Вече имаха три срутвания, но — слава богу! — всички се разминаха без смъртни случаи. Въпреки това някои работници попаднаха в болницата със счупени кости.

— Нищо лошо, отче — отвърна Матео. — Случи се нещо добро. Елате да видите.

— Помогни ми да си намеря обувките. — С отслабналото си зрение трудно се оправяше в тъмното. Още по-лошо беше, че не си спомняше къде всъщност бе оставил обувките си.

Матео вдигна фенера и посочи към краката му.

— Все още ги носите, отче — каза младежът.

— А, така ли било.