Чарльз Броко - Кодът на Атлантида

Мъжът, който влезе в къщата, беше на около четиридесет, възпълен. Носеше жълто-кафяви къси панталони, фланелка за голф и сандали.

Съдейки по обувките му, Бес реши, че е някой съсед. Никой не беше толкова глупав, че да върви дълго с такова нещо на краката си. Сигурно просто наглеждаше къщата на своя приятел.

— Кой сте вие? — остро попита мъжът.

Бес се появи зад ъгъла.

— От газовата компания сме. Някой съобщи за изтичане на газ в района.

Мъжът погледна калъфа с откраднати вещи на гърба на Спароу.

— Не ви вярвам. — И взе мобилния телефон, който висеше на колана му.

Това постижение на технологиите беше направило работата на професионалния крадец още по-тежка. Всеки идиот на улицата вече можеше незабавно да се обади в полицията и да съобщи за извършено престъпление.

Спароу посегна към кръста си и извади револвер.

Бес не знаеше нищо за револвера. Никога не използваше оръжия и никога не крадеше оръжия. Нямаше начин да разбере откъде е взето оръжието или как е било използвано. А последното нещо, което искаше да й се случи, ако я пипнат при кражба, бе да я обвинят за нечие чуждо убийство. Но преди да успее да спре Спароу, той стреля.

Гърмежът изпълни къщата, невероятно силен в затвореното пространство.

Съседът се олюля, опря длан в гърдите си, които станаха яркочервени от кръвта, и рухна.

Бес не си губи времето да проверява дали е жив. Не си губи времето да ругае и Спароу. Само го погледна.

— Изчезвай веднага — заповяда тя.

Спароу замръзна за момент.

— Изчезвай! — повиши тон Бес.

Спароу тръгна, но не можеше да откъсне очи от мъжа на пода.

— Щеше да се обади на полицията. Трябваше да…

Бес не му обърна внимание и се върна в кабинета.

Откачи външния твърд диск, върху който трябваше да прехвърли файловете. Поне програмата беше свършила работата си. Каквото и да имаше в компютъра на обекта, вече разполагаше с него.

Работата беше свършена.

Заобиколи лежащия на пода мъж, излезе от къщата и дръпна вратата след себе си. Спароу вече седеше в микробуса на мястото до шофьора.

Бес се настани зад волана, запали и излезе на улицата. Извади телефон за еднократна употреба от комбинезона си. Пред всяка задача си купуваше такъв с надеждата да не й се налага да го използва.

Набра 911, съобщи за стрелбата и затвори.

— Това пък защо го направи? — попита Спароу.

— Онзи човек може да е още жив. Не бива да умре само заради твоята алчност — отвърна Бес, докато караше внимателно по улиците.

— Хей, не получих достатъчно. Парите не си заслужаваха…

— Заслужаваха си, и още как — каза Бес. — Човекът, който ни нае, не искаше никакви усложнения. А това, искам да те уведомя, беше усложнение. Голямо усложнение.

Спароу потъна в седалката и скръсти ръце на гърдите си като сърдито дете.

— Дай ми пистолета — каза Бес и протегна облечена в ръкавица ръка.

— Защо?

— Пистолетът — повтори Бес.

— Това е моят пистолет.

— Веднага.

Спароу умърлушено се подчини.

С едната си ръка Бес изтри отпечатъците. Дори отвори барабана и избърса патроните. Добре поне, че беше револвер. Беше оставил след себе си само куршума.

Насочи се към Лонгфелоу Бридж. Докато пресичаха, се разминаха с междуградски влак.

По средата на моста Бес накара Спароу да свали прозореца и изхвърли пистолета в Чарлз Ривър, докато пътуваха към Бостън. Надяваше се, че това е краят на случката.

Хотел „Радисън САС Лайпциг“

Лайпциг, Германия

03.09.2009

Лесли гледаше навън към града, когато мобилният й телефон звънна. На екрана се изписа името на продуцента. Часът беше 23:18. Обаждането едва ли беше за добро.

Поколеба се дали да отговори между второто и третото иззвъняване, след което спря звука на телевизора и вдигна.

— Ало.

— Кажи ми, че имаш нещо. — Филип Уин-Джоунс не звучеше особено радостно.

— Какво искаш да чуеш?

— Не увъртай.

— Не увъртам. В момента сме в Лайпциг…

— Знам това, откакто започнаха да идват сметките от хотела. Кажи ми нещо, което не знам.

Лесли се загледа към градския пейзаж и се опита да мисли спокойно.

— Все още сме по следата на онези изгубени инструменти.

— А стигате ли донякъде?

— Лурдс започва да мисли, че може да се наложи да идем в Западна Африка.

За известно време настъпи тишина.

— В Западна Африка? И четиримата?

Лесли реши да пипа леко. Гари й беше необходим, а макар и да не й пукаше за Наташа Сафарова, рускинята имаше умения и достъп до информация, до която тя не можеше да се добере. Засега.