Чарльз Броко - Кодът на Атлантида

Лайпциг, Германия

03.09.2009

Беше осем часът вечерта и Лурдс седна да вечеря със спътниците си. Лесли бе настояла той да се храни свястно поне веднъж дневно и да ги запознава с резултатите от проучването си.

Хранеха се в ресторанта на хотела. Обикновено беше празен и можеха да седнат на някоя маса в дъното и да говорят необезпокоявани от никого.

— Намерил си цимбала? — Очите на Лесли блеснаха от вълнение.

— Така мисля. — Лурдс извади лаптопа от чантата си и го постави на масата, по-далеч от чашите с вино.

Вече бяха свикнали да се хранят и да говорят за работа (при нужда с помощта на компютъра), но продължаваха да привличат учудените погледи на персонала и другите гости на ресторанта.

— Това е рисунка на цимбала. Не снимка. Но мисля, че е достатъчно достоверна. — Лурдс затрака на клавиатурата и отвори изображението, което бе свалил от архивите на института.

На рисунката цимбалът приличаше на плосък диск с надпис отгоре. Мъжът, който го държеше, носеше дълго наметало и корона.

— Това сигурно е кралят — жизнерадостно предположи Гари.

— Всъщност нещо повече от крал — каза Лурдс. — Това е Одудуа.

— Лесно ти е да го кажеш, приятел — рече Гари.

— Той бил предводителят на войска, която според йоруба дошла в Западна Африка от Египет или Нубия. В ислямски източници пък се казва, че Одудуа е дошъл от Мека. Твърди се, че избягал от страната заради религиозен спор.

— Какъв спор? — попита Наташа.

Лурдс поклати глава.

— Изворите, които прегледах, не казват нищо по въпроса. Възможно е и да е избягал от нашественици. Важното е, че е избягал с цимбала. — Лурдс се усмихна. — Интересното е, че Одудуа се смята за потомък на боговете.

— Звънецът беше намерен в Александрия — каза Лесли. — Мислиш ли, че и цимбалът е дошъл оттам?

— Искаш да кажеш, дали е бил там ли? Ако се вярва на легендите, на които попаднах, бих казал, че в един момент е бил там. Но не съм доволен, че все още не сме открили страната, където е бил създаден.

— Защото езиците не съответстват на нищо от онези райони — обади се Наташа.

Лурдс кимна и се усмихна.

— Точно така.

— Ами ако инструментите са били оставени там нарочно?

Тази идея не му беше хрумвала и Лурдс я намери за много интересна. Помълча, за да я обмисли.

— Чакай — каза Лесли. — Какво те кара да мислиш, че някой е оставил инструментите там?

— Защото не пасват — каза Лурдс, продължавайки мисълта на Наташа. От тази гледна точка всичко попадаше далеч по-добре на мястото си. — Не са продукт на местната култура. Използваният материал е различен. Изработката е различна. Езикът е друг. Всичко се различава рязко от онова, което знаем за района.

— Ако са искали цимбалът да изчезне, защо им е било да го приписват на някакъв бог? Или полубог? Или какъвто там се води онзи О-пич?

— Може да не са го направили. Може историята да е последвала О-пича извън Египет — каза Гари.

— Възможно е — съгласи се Лурдс. — Според легендата Одудуа бил пратен от баща си Олодумаре…

— Това име го има в един албум на Пол Саймън — прекъсна го Гари. — От началото на деветдесетте. Парчето беше „Ритъм на светците“ или нещо подобно.

— Как ли пък не — рече Лурдс.

— Хей, приятел — каза Гари. — Тук имаш безжична връзка, нали?

Лурдс кимна.

— Дай за малко компютъра.

Лурдс му бутна компютъра и се зае с храната си. Като основен водещ на срещите, обикновено ядеше изстинали ястия.

След няколко минути Гари се ухили тържествуващо.

— Вярвайте на батко си. — Той завъртя компютъра и показа текста на песента.

Олодумаре се появяваше на осмия стих.

— „Олодумаре се усмихва в небето“ — каза Гари.

— Ти ще се окажеш същински фонтан на информация — възхити се Лурдс. — Защо не си учил в университет?

— Опитах. Адски скучно беше. Често знаех повече от професорите. Едно от първите неща, които научаваш в университета, е, че професорите не са по-умни от теб, а понякога не знаят дори колкото теб. — Гари се усети какви ги е надрънкал и вдигна ръце, за да се предпази. — Нямах предвид теб, приятел. Ти наистина си голяма работа.

— Радвам се да го чуя. Да видим дали ще успея да те впечатля още малко. — Лурдс отпи от виното си. — Йоруба наричат себе си „ениан“ или „енити аян“. Буквално преведено, това означава „избраните да донесат благословия на света“.

— Мислиш, че цимбалът е въпросната благословия? — попита Лесли.

— Хрумна ми нещо такова — призна Лурдс. — В края на краищата, нали е дошъл от ръцете на полубог.