Чарльз Броко - Кодът на Атлантида

Свещеникът изчезна под колата. Тялото му се превърна в серия бабуни и въздушните възглавници се отвориха. От силния удар в гърдите Мурани отлетя назад. Въздухът се изпълни с дим и миризма на барут от малкия експлозив, който задейства възглавницата.

Преследван от хрущящия звук на прегазващите свещеника гуми — и сигурен, че никога няма да го забрави — Мурани се обърна назад и впери поглед в размазаното тяло, което лежеше неподвижно и безмълвно върху каменната настилка.

Галардо удари спирачки, превключи скоростите и се върна на задна към свещеника. Спря, спука възглавницата с нож и слезе с пистолет в ръка.

Мурани прескочи през мястото на шофьора, за да излезе. Коленете му трепереха, докато вървеше след Галардо.

По някакво чудо свещеникът беше все още жив. Отстрани главата му бе смазана от удара в земята и едното око липсваше. Навсякъде имаше кръв. Нещастникът се помъчи да вдигне глава и да си поеме дъх, но не успя. След няколко секунди съвсем се отпусна.

Галардо коленичи и се помъчи да улови пулса му, после избърса окървавените си пръсти в расото.

— Мъртъв е — каза той. Изправи се и погледна Мурани. — Ще се справиш ли?

За момент Мурани не разбра за какво става дума.

— Извади мобилния си телефон — спокойно каза Галардо, докато прибираше пистолета в кобура под мишницата. — Обади се на полицията. Съобщи, че току-що са се опитали да откраднат колата ти. Кажи на полицаите, че си бил вътре. Че някакъв те е заплашил с пистолет и е отвлякъл колата. Оказал си съпротива и крадецът е сгазил минувач.

Мурани затършува за телефона си.

— Разбра ли? — попита Галардо.

— Да. Но дали ще ми повярват?

Галардо удари без предупреждение. Големият му юмрук улучи кардинала в челюстта и едва не отнесе главата му. Докато залиташе назад, Галардо го удари отново, този път право в носа. Кръвта напълни устата му и краката му изведнъж омекнаха. За момент си помисли, че ще изгуби съзнание. Падна напред и Галардо го улови.

— Вече изглеждаш по-достоверно. Ще повярват, че е имало бой. — Галардо се ухили и подпря Мурани на колата. — Обади се. Бъди кратък. Вече и ще звучиш достоверно. Трябва да изчезвам.

И сякаш бе излязъл на неделна разходка, Галардо пъхна ръце в джобовете си и се отдалечи. Секунди по-късно изчезна в нощта.

Мурани се обади и зачака в уличката с мъртвеца. Знаеше, че това не е краят. Залозите бяха станали по-високи. Минута по-късно, след като се убеди, че ще може да се движи, без да падне, той отиде до тялото на младия свещеник, за да му даде последно причастие.

Институт за социална антропология „Макс Планк“

Хале, Германия

03.09.2009

Лурдс откри една рисунка на цимбала в сряда следобед. Въпреки безкрайните дни ровене из купищата материали за йоруба, с които разполагаше институтът, той все още беше запазил надежда, че ще попадне на нещо.

Най-обезкуражаващо обаче бе търсенето на толкова специфична информация като тази за цимбала. Макар донякъде да бе запознат с йоруба и влиянието им върху Западна Африка и извън нея, Лурдс не бе имал представа за мащаба на културата им.

Не беше подозирал колко добре развити са били техните градове държави. Лично той смяташе, че йоруба бяха изпреварили в това отношение европейците. Въпреки че държавното им устройство е било монархия, владетелите управлявали по волята на народа и можели да изгубят трона по заповед на старейшините.

Далеч не са били такива диваци, каквито са ги представяли — мрачно си помисли Лурдс. Били са на такова високо ниво стотици години преди европейците да започнат лова на роби в Африка.

За съжаление йоруба (по онова време известни като империята Ойо) били съблазнени от лесното богатство, което можело да се натрупа от търговията с роби. И започнали да водят войни с другите кралства и градове държави, за да залавят пленници.

Няколко обширни документа от XVIII и XIX век го изкушаваха. Страшно му се искаше да ги прочете, но нямаше време. Затова с позволението на Флайнхард прехвърли някои файлове в сървъра, който използваше в Харвард.

Естествено, сървърът вече беше претъпкан с материали, с които смяташе да се заеме. Понякога се отчайваше само при мисълта колко много няма да научи, каквито и усилия да полага. Животът просто не беше достатъчно дълъг, за да задоволи любопитството му.

А когато прочете за цимбала, разбра с още по-голяма увереност, че едва е докоснал върха на айсберга.

Хотел „Радисън САС Лайпциг“