Чарльз Броко - Кодът на Атлантида

След като мина през тесните коридори, покрити с картини и скулптури, очертаващи по-голямата част от историята на Рим и Църквата, Мурани откри Лоренцо Очето, заобиколен от останалите, в просторния му кабинет. Двойната врата беше широко отворена.

Очето беше съсухрен мъж с плешива, покрита с червеникавокафяви петна глава. Приличаше на оживяла мумия, но жълтите му очи не пропускаха нищо. Навремето той беше като ръжен в ръцете на Църквата, опълчваше се срещу всяка загуба на власт и престиж, която тя понасяше.

Освен домакина в кабинета имаше още трима души. Всички седяха и слушаха Очето. Голям, вграден в стената екран предаваше пряко разкопките в Кадис. Нямаше никакво съмнение каква беше темата на разговора.

— А, кардинал Мурани. Радвам се да ви видя. — Гласът на Очето бе стържещ, но в него се усещаше сила. — Хубаво е, че успяхте да наминете.

В края на краищата, кардиналът нямаше друг избор. Когато Очето повикаше някого, този някой просто трябваше да се яви.

Здрависаха се.

— Не е нужно да разговаряме тук. Искам да се поразходя с вас, докато все още мога — каза Очето и бавно се изправи от бюрото си.

— През всичките тези години ти разкрихме много тайни — каза Очето, след като влезе в личния си асансьор към подземната част от дома му.

Асансьорът бе скрит зад голям часовник, който потъваше навътре в стената, щом дръпнеха веригите му. Мурани влезе в кабината и затвори вратата след себе си.

Очето натисна копчето и светлината отслабна. Миг по-късно кабината трепна и започна да се спуска бавно надолу.

— Но не всички.

Това вбеси Мурани. Беше очаквал, че ще научи всичко още с приемането му в Обществото.

— Какво не сте ми казали? — Знаеше, че острият му тон може да създаде проблеми, но изстреля въпроса, преди да успее да се вземе в ръце.

Очето махна с ръка.

— Казахме ти всичко, Стефано. Но не сме ти показали.

Кабината отново се разтърси и спря. Мурани отвори вратата и те излязоха в голяма зала, изсечена във варовика под града.

Навремето помещенията под дома на Очето били използвани за контрабанда. Фамилията обаче била дълбоко религиозна и редовно й прощавали тази простъпка. Естествено, незаконните богатства били изразходвани по съответния начин, в грижи за душите на нейните членове.

— Това, което ще ти покажа, е венецът на колекцията ми. — Очето бавно прекоси обширното помещение и спря пред една стая; — Малцина от Обществото на Квирин знаят за него.

Извади връзка ключове от джоба си и пъхна един в ключалката.

Бравата се отключи с тих мелодичен звън — явно беше използвана често.

Очето взе една свещ от лавицата на стената и я запали с кибрит от шкафа наблизо. Пламъкът затрептя, но скоро започна да гори равномерно. Старецът я постави в един свещник.

Първото нещо, което привлече вниманието на Мурани, бе Мадоната в издълбаната в отсрещната стена ниша. Беше висока близо метър. Стоеше с разперени настрани ръце в безмълвна смирена молитва.

Едва след това кардиналът забеляза голямата маса в центъра на стаята. Свещта едва успяваше да прогони сенките и да освети някакви странни стъклени форми.

Хипнотизиран от гледката, мъчейки се да напасне формите с нещо, което все още не разпознаваше, Мурани пристъпи напред.

— Чакай — спря го Очето. — Ще ти трябва свещ.

Мурани взе една и я запали от свещника в треперещата ръка на домакина.

— Виждаш ли стъкления съд от страната до теб? — попита Очето.

Мурани погледна натам и наистина го видя.

— В него има фитил. Запали го и отстъпи назад.

Мурани застана до масата и наклони свещта към потопения в масло фитил. Оказа се, че фитилът стърчи през стъкления макет.

Пламъкът бавно пое през тръбата, която минаваше през макета. Стъклото отразяваше и усилваше разпространяващата се светлина. Минута по-късно в мрака засия миниатюрен град.

Атлантида!

Пристъпи предпазливо, зашеметен от красотата пред него. Горещ восък опари ръката му, но той не го забеляза.

Светлозелени кули с вълнообразни ръбове се издигаха от тъмнозелените и кехлибарените домове и сгради в основата на стъкления макет. Жълти фенери осветяваха тесни улички, опасващи града в концентрични кръгове. Това беше достатъчно, за да го разпознае като Атлантида. Отвъд него бяха пресъздадени околностите, но там стъклото сияеше в синьо.

Цветът се дължеше на самото стъкло. Всеки елемент бе грижливо изработен и свързан с останалите.

Мурани колебливо вдигна свещта си и я духна. Мекото сияние на Атлантида продължи да свети.