Чарльз Броко - Кодът на Атлантида

— Направен е по една от илюстрациите на града — каза той. Картината се беше запечатила в съзнанието му още щом я видя за първи път.

— Да.

— Кой е авторът?

— Един свещеник, който не бил съвсем верен на клетвите си — отвърна Очето. — Името му е Сандро Д’Алема. Бил е трети син, така че баща му го дал на Църквата. Самият той искал да стане художник или скулптор, но според книгите баща му се страхувал, че ще умре от глад. Вместо това младежът бягал от църквата за седмици и месеци, за да изучава изобразително изкуство.

— Как е изработил това? — попита Мурани. — Ако не е бил напълно отдаден на вярата, никой не би му казал за Тайните текстове или за Атлантида.

— Един кардинал поискал картината да се пресъздаде в макет и му поръчал да го изработи. Но не му разкрил какво представлява.

Мурани впери поглед в града.

— Причината да ти покажа това е, за да ти напомня колко могъщ и прекрасен е бил този град и колко крехък се оказал накрая. Силата, използвана там…

— Плодът на Дървото — промърмори Мурани.

— Да. Но не ябълката, която толкова много художници изобразяват в ръката на Ева, изкушаваща Адам. А книга. Истинското божие слово, както е било записано в Едемската градина.

— Словото било Свещено и Непознаваемо. — Мурани цитираше наученото при посвещаването си в Обществото на Квирин. — Но те въпреки това опитали.

— Наистина е било изкушение. Такава сила… — Очето протегна костелива ръка. — Право пред тях, готова да бъде взета.

Мурани не каза нищо, но главата му беше пълна с мисли какво би могъл да направи той с подобна мощ. С мъка откъсна очи от огнения град, който гореше в сенките.

— Казвам ти това, за да не забравяш — продължи Очето. — Хората от този град изгубили света . Далеч по-добър свят от този, на който ние можем да се надяваме. И малцината оцелели трябвало да прокарат свой път през разбитите останки от своята цивилизация, за да се върнат обратно към бог. Не всички от тях успели. — Той помълча. — Не всички от нас ще успеят.

Докато отвръщаше на погледа му, Мурани се запита колко ли знае или се досеща Очето за онова, което правеше. Другите не знаеха за инструментите. Само той ги беше открил. Истината беше пред тях, изписана на страниците и изрисувана в картините на Атлантида, но никой не я бе видял.

Ако не беше следил непрекъснато археологическите обекти и не се бе ровил за информация, той също нямаше да я види.

Очето пристъпи към стъкления град, наведе се и духна друг резервоар. Пламъкът затрептя и угасна.

Мурани отбеляза колко хитроумно е изработен макетът. Когато всяко малко пламъче угасваше, то изсмукваше въздуха от съседната секция и създаваше вакуум, който изгасваше останалите.

Секунди по-късно стаята отново бе потънала в мрак.

— Нека техният урок бъде и твой — рече Очето. — Не копней за онова, което не бива да бъде твое.

— Разбира се — излъга Мурани. Проблемът на другите кардинали беше, че се страхуваха да използват сила. Но не и той. Щеше да стори всичко необходимо, за да възстанови реда в света.

Час по-късно Мурани още не можеше да се освободи от образа на пламтящия град. Откакто бе научил за Атлантида и колко тясно е свързана с Църквата, мисълта за нея го държеше в своя плен. Наученото за Тайните текстове и записаното в Книгата Свето слово бяха направили магията още по-силна.

Той седеше на една от задните скамейки на базиликата „Сан Клементе“, една от любимите му черкви, и се молеше на бог да му даде сила да запази търпение.

Скамейката леко се размърда, когато някой седна до него.

Мурани отвори очи и хвърли поглед надясно. Галардо беше точен.

— Не исках да те прекъсвам — извини се той. — Но не можех да се мотая и да чакам.

Мурани кимна.

— Всичко е наред. — Погледът му обходи за последен път черквата и той стана. — Да вървим.

— Лурдс е в Германия каза Галардо, докато вървяха по „Сан Джовани“. Улицата беше пълна с купувачи, туристи и местни жители.

— Къде по-точно? — Мурани вървеше с ръце на гърба. Знаеше, че кардиналската роба привлича внимание, но хората бързо извръщаха очи, когато поглеждаше към някого от тях.

— В Лайпциг. В „Радисън“.

— Не искам да се отдалечава прекалено много от теб.

— Няма. Докато англичанката е с него, не може да се отдалечи прекалено много. — Галардо поспря, докато минаваха покрай млада майка с бебешка количка. — Междувременно може би няма да е зле да му поотпуснем малко въжето.

Мурани поклати глава.