Чарльз Броко - Кодът на Атлантида

— Да. И четиримата.

Уин-Джоунс пусна дълга въздишка, която незабавно беше последвана от също толкова дълга върволица ругатни.

— Направо ми скапваш проклетите топки, Лесли. Даваш си сметка за това, нали?

— Ще трябва да ни дадеш още малко време.

— В този бизнес времето е пари, любов моя. Знаеш го.

— Знам също, че и откритията означават пари. — Лесли обърна гръб на прозореца, защото движението по улиците долу я разсейваше. Погледна към телевизора.

По навик беше включила на „Дискавъри“. Програмите по канала можеха да предложат идеи и пазар за онова, което правеше, както и да й дадат представа за конкуренцията.

Колкото и странно да беше след разговора им на вечерята, в момента и тук се въртеше филм за Атлантида. Покрай разкопките в Кадис сякаш целият свят мислеше за нея.

Но предаването я изпълни с отчаяние — изведнъж се почувства сигурна, че Лурдс може да продължи и без нея.

— Останките от някаква праисторическа шайка не си заслужават разходите — запротестира Уин-Джоунс.

— Не е праисторическа — машинално отвърна Лесли. Мислите й се въртяха върху една от лекциите на Лурдс от последните няколко дни. Каква фраза беше използвал?

— Какво?

— Терминът „праисторически“ се отнася за времето отпреди съществуването на писмени паметници. Звънецът и цимбалът категорично са от… от историческия период — запъна се тя.

— Страхотно. Значи караш и образователни курсове. Нямах точно това предвид, когато те пуснах с твоя професор да препускате из цял свят.

Погледът й се фокусира върху екрана. Картината показваше огромни кристални кули от някакъв долнопробен фантастичен филм. Миг по-късно върху града се стовари огромна вълна и го направи на парчета.

— А какво ще кажеш, ако ти дам Атлантида?

Уин-Джоунс изсумтя.

— Ако случайно не си забелязала, вече я намериха. В Кадис, Испания.

— Ами ако грешат?

— Римокатолическата църква води разкопките. — Макар че продължаваше да се опъва, в гласа на Уин-Джоунс се долови интерес. — А те рядко грешат за подобни неща.

— Грешат през цялото време. Помисли само за сексуалната нагласа на свещениците им. — Забърза нататък, преди Уин-Джоунс да успее да каже нещо. — Върху звънеца и цимбала има надписи, каквито Лурдс никога преди не е виждал. Успя да проследи цимбала до народа йоруба — който живее в Западна Африка, поради което трябва да идем там — и намери податки, че артефактите са останки от цивилизацията на Атлантида.

— Значи са дошли от Испания?

— Не. Започва да се очертава, че Атлантида се е намирала някъде срещу бреговете на Западна Африка. — Помисли си, че Лурдс бе обяснил ситуацията точно така.

— Доста сигурни са за Кадис — каза Уин-Джоунс.

Но Лесли знаеше какво си мисли шефът й. И двамата се опитваха да наложат своето, стига да могат.

— Ами ако са сгрешили? Ами ако успеем да установим истинското местоположение на Атлантида, стига да имаме време?

— Сериозна задача.

— Помисли само, Филип. Всички световни медии се влюбиха в тази тема още от самото й начало. „Атлантида е намерена!“ Помниш ли как се присмивахме на подобни заглавия?

Наистина се бяха присмивали, но и с неохота признаваха, че биха искали да разработят темата.

— Апетитът на публиката се е изострил максимално — продължи Лесли. — Ако Лурдс успее, ще направим удар. А ако им отмъкнем темата…

Остави останалото недоизказано. Познаваше Уин-Джоунс. Умът му щеше да превърти възможностите.

— Добре — рече продуцентът й. — Имаш Западна Африка. Но по-добре се надявай да излезеш с добра история от всичко това.

Лесли се надяваше. Не знаеше дали това е Атлантида, но беше сигурна, че ще има достатъчно материал да умилостиви шефовете, когато настъпи моментът. В противен случай щеше да остане без работа. Но рискът си заслужаваше. Доникъде нямаше да стигне, ако играеше на сигурно. А тя смяташе да стигне далеч.

Благодари на Уин-Джоунс, затвори и започна да набира номера на Лурдс, за да му съобщи, че имат позволение за Африка. Виното обаче я беше позамаяло. А си оставаше и онзи сърбеж, с който трябваше да се бори.

Реши да му съобщи новината лично. Бръкна в чантата си и извади резервния ключ от стаята на Лурдс. Изобщо не беше обърнал внимание, че има само един.

Усмихната и изпълнена с надежда, Лесли тръгна към вратата.

Наташа излезе от асансьора тъкмо навреме, за да забележи минаващата по коридора Лесли. Изпълнена с подозрение, все още измъчвана от това колко лесно Патрицио Галардо и хората му ги бяха намерили в Одеса, тя тихичко тръгна след нея.