Чарльз Броко - Кодът на Атлантида

— Трябва да се събувате — каза Матео. — Ще хванете гъбички.

Себастиан знаеше това от безбройните предупреждения, преди да се спуснат в системата от пещери, открили се при един подводен трус, след който се бе образувала нова брегова ивица с ширина двайсетина метра. Пещерите се бяха намирали дълго време под водата и си оставаха влажни. Бактериите и гъбичките се развиваха бързо в такива условия.

През първите няколко месеца от разкопките им се наложи да издигнат предпазни диги и да изпомпват водата от пещерите. Това се налагаше при всяка следваща пещера, която отваряха. Когато Себастиан си легна, помпеният екип все още работеше в пещерата, на която бяха попаднали преди два дни.

Стана и тропна с крака, за да провери кръвообращението. Понякога, когато заспиваше с обувки, стъпалата му изтръпваха и ставаха напълно безчувствени.

— Трябва поне да сменяте чорапите — каза Матео.

Себастиан с неохота си призна, че момчето е право. Седна отново, извади чифт чисти чорапи от чувала до койката, свали обувките си и ги надяна. После нахлузи отново обувките, като се мръщеше от погнуса.

— Защо ме събуди, Матео? — попита той, когато отново се изправи.

— Пресушиха пещерата. Мислят, че са открили и друга.

— Очаквахме, че ще има друга. — Всъщност, очакваха да има още доста пещери. Трусът, който бе променил първоначалната брегова линия, беше предизвикал хаос и в катакомбите под древния град.

Заобиколени от морето преди девет или десет хиляди години, първите строители бяха взели мерки да изолират катакомбите. При наводняването на един район са имали възможност да затворят съседния.

— Да, но не като тази.

Себастиан потупа младежа по рамото.

— Тогава да видим какво сме намерили. — Пристъпи през чергилото на палатката, като поспря за момент, за да вземе фенера от зарядното устройство. Не му се нравеше перспективата да се изгуби в тъмния лабиринт под земята.

Трима от назначените към експедицията швейцарски гвардейци стояха при входа на пещерата. Бяха облечени в неофициални дрехи, подходящи за студа на пещерите и проходите, и носеха пистолети.

Себастиан бе възразил срещу оръжията, но не успя да убеди капитана им да ги прибере. До момента нямаше случаи, които да оправдаят присъствието им, но гвардеецът не прие идеята, че и за в бъдеще ще се разминат без инциденти. Хората му бяха добре обучени и учтиви, но през цялото време си отваряха очите на четири.

Районът на базата миришеше на дизел и солена вода. Долавяше се и тежката миризма на умряла риба. Когато морето се бе оттеглило, за да разкрие тайните си, и пещерите бяха пресушени, морските създания останаха на сухо. Умираха със стотици и разлагащите се останки трябваше да бъдат премахнати.

Казаха му, че от тях става добра тор. Така или иначе, бяха успели да се освободят от тях.

Себастиан спря за момент при палатката за храна, за да вземе две бутилки вода и малко сладкиш. Сладкишът си беше прищявка, но имаха нужда от вода. Никой не трябваше да остава без вода, ако случайно се изгуби. На няколко пъти се беше случвало да се губят хора, влезли в пещерите от любопитство.

Себастиан знаеше, че те са търсели съкровища. Историите за Атлантида бяха замаяли главите им с надежди за приказни богатства.

Самият Себастиан не знаеше какво да мисли. Беше очаквал нещо . А ето че досега попадаха само на артефакти, чиято възраст радиовъглеродното датиране определяше на хиляди години. Бяха интересни, разбира се, но не казваха много за цивилизацията, която бе съществувала на това място.

Голяма част от града беше изгубена. Когато водите погълнали Атлантида, морето я бе разпиляло. Разкъсан от катаклизма, градът (независимо дали бе изграден от прочутите кули, които Себастиан беше виждал по илюстрациите, или единствено от колиби) се бе пръснал на парчета по морското дъно.

Онова, което се беше запазило, бе погребано под натрупалата се през хилядолетията тиня. Ако морето не го беше изхвърлило нагоре, градът можеше да си остане неоткрит.

Отец Себастиан пъхна бутилките в джобовете на дългото палто, което носеше, за да се предпази от студа, и тръгна след Матео покрай жълтото найлоново въже, маркиращо пътеката.

По стената на пещерата висяха жици с електрически крушки, но всеки път, когато напускаше базата, той осъзнаваше, че влиза в мрака на земните недра.

Хотел „Радисън САС Лайпциг“

Лайпциг, Германия

04.09.2009

Острият звън на мобилен телефон събуди Лурдс сред плетеница от нежни крайници и прелъстителни извивки. На слабата светлина от радиочасовника върху нощното шкафче различи русата коса на Лесли.