Чарльз Броко - Кодът на Атлантида

Д’Азелио посочи към един район, осветен от прожектори.

— Смятаме, че зад тази стена има друга голяма зала.

Себастиан кимна. Вече му бе съобщено за това, но Д’Азелио не знаеше.

Инженерът отведе Себастиан обратно при микробуса, в който държаха цялото си компютърно оборудване. От предишни разговори Себастиан знаеше, че разкопаващият екип прилага метода на сеизмично отразяване. Отначало се опитаха да използват дълбочинен радар, но бързо установиха, че скалата е твърде плътна за възможностите на апарата и че кухините, които претърсваха, бяха прекалено големи.

При сеизмичното отразяване се използваше динамит или въздушно оръдие, ударните вълни, от които се улавяха от чувствително оборудване. На този принцип специална компютърна програма създаваше картина на обекта.

Д’Азелио показа образите, които бяха получили при по-ранните тестове. Макар да бе запознат с принципа, на Себастиан все още му беше трудно да определи какво разкриват графиките.

— Залата зад тази е огромна — каза Д’Азелио.

— Може би най-голямата, която сме откривали досега — чу се друг мъжки глас.

Себастиан се обърна и видя Дарио Бранкати, който стоеше до микробуса. Бранкати беше едър мъж, с две години по-възрастен от него самия. Брадата му бе станала съвсем сива, рунтавите вежди почти скриваха дълбоко поставените му очи. Беше дружелюбен човек, но ръководеше напрегната работа.

— Съжалявам, че те събудих, шефе — извини се Д’Азелио. — Но бях сигурен, че ще искаш да видиш това.

— Така е. Знаех си, че по това време ще стане нещо. Затова си легнах веднага щом се прибрах. — Бранкати огледа стената. — Всичко ли е готово?

— Да, взривовете са по местата си. Само чакаме зелена светлина.

— Имате я — каза Бранкати. — Да действаме.

Хотел „Радисън САС Лайпциг“

Лайпциг, Германия

04.09.2009

Облечен в тениска, шорти и маратонки, Лурдс почука на вратата на Наташа. Чувстваше се неловко, но обаждането на Дона Бергстръм го беше разстроило до краен предел. Нито за миг не си помисли, че проникването в дома му е било случайно. Докато чакаше, нагласи раницата на рамото си.

— Какво има? — остро попита Наташа отвътре.

— Трябва да поговорим.

— Защо не поговориш с онази куха блондинка в стаята си?

Това го изненада. Нима Наташа ги е видяла?

— Не вярвах, че на твоята възраст ще оживееш, след като се озова в ноктите й — заяви Наташа.

Един по-възрастен мъж минаваше в същото време по коридора и го изгледа с отвращение.

На Лурдс му се прииска да се защити, но знаеше, че няма смисъл. Не познаваше мъжа, а и не беше направил нищо лошо.

— Може би ще е по-добре да поговорим на четири очи — предложи Лурдс.

— Няма да говоря с теб в стаята си.

Лурдс не можеше да си обясни защо Наташа е толкова ядосана. Не беше свалял Лесли. Вярно, не я бе и отхвърлил. Бяха големи хора, решили да се позабавляват. Нямаше нищо друго. Сигурен беше, че Лесли приема нещата по същия начин.

Но пък и не бяха говорили за това, а Лурдс не го биваше в четенето на мисли. Беше му се случвало да се забърква с жени, които не разбираха основните правила. Голямата му страст винаги щеше да си остане работата му. Нямаше намерение да се отказва от женска компания, но и не смяташе да позволява това да промени начина му на живот. Беше останал с впечатлението, че в това отношение Лесли е сродна душа.

— Да оставим това засега. Появи се нещо по-важно. Някой е нахълтал в дома ми — каза Лурдс. — Мой приятел е бил прострелян, докато е проверявал какво става. Сега е в болница. Едва не умрял.

За момент му се стори, че дори и сега Наташа няма да отстъпи. Тъкмо се канеше да си тръгне, когато вратата се отвори.

— Влез. — Наташа му стори път, облечена в прекомерно широка тениска, която полепваше по гърдите й и свършваше много над средата на бедрата.

Лурдс знаеше, че не бива да забелязва. И се опита да не забелязва. Понякога можеше дни наред да не обръща внимание на подобни неща. Или най-малкото да не им позволява да му влияят.

Проблемът беше, че веднъж събудено, либидото му си оставаше силно, докато не се насити. А това можеше да отнеме известно време. В момента кръвта му определено беше все още твърде сгорещена.

Той влезе в стаята и затвори вратата след себе си. Светлината от телевизионния екран създаваше мехур от сиво-синьо сияние в средата на помещението. Очевидно не я беше събудил.

— Не можеш да заспиш ли? — попита Лурдс на руски.

Наташа стоеше, скръстила ръце върху гърдите си.